— Никъде няма да ходя — отсякох, — докато не ми кажете кой иска да говори с мен. Доктор Хаузер знае ли?
— Не! Той не трябва да знае нищо! — започна да плете тя език. Колкото и трудно да разбирах произношението й, на всеки език по света щеше да проличи колко е изплашена. Какво, за бога, ставаше?
Най-сетне Светлана изкопа от джоба си визитна картичка, която размаха пред носа ми, след което отново бързо я прибра. Единственото, което успях да различа на нея, бе името „Волга Драгонов“.
Всемогъщи боже! Личният прислужник на чичо Лаф! Дали нещо не се бе случило с Лаф през тези няколко дни от нашата среща? Защо иначе човекът ще ме издирва чак тук, в северните части на Русия, и то посред нощ. И как е успял да се сближи толкова много с „пазителката на ключовете от царството“, та тя е прекрачила правилата заради него.
Нещата се влошаваха още повече от факта, че строгата ми съветска охрана се държеше ужасно подозрително. Тя се озърташе непрестанно, подканвайки ме да я последвам, с което още повече ме изнервяше. Все пак реших, че ще е най-добре да видя сама за какво става дума. Нахлузих бързо подплатените си с кожа ботуши, метнах върху халата си тежкото кожено палто и излязох в коридора. Трябваше да изчакам Светлана „официално“ да заключи вратата зад мен. На мигащата флуоресцентна светлина в коридора виждах бялото облаче пара, което излизаше от устата ми, докато слизахме надолу по стълбите. В крачка сложих и вълнените си ръкавици.
Долу във фоайето видях Волга, облечен с дълго черно палто. Запътих се да го поздравя и докато се взирах в сбръчканото му сериозно лице, което никога не бях виждала да се усмихва, си дадох сметка, че за тези повече от двайсет години, откакто го познавах като личен прислужник на чичо Лаф, едва ли бяхме разменили повече от двайсетина думи, което правеше среднощната ни среща още по-необикновена.
Волга се поклони церемониално, погледна си часовника и каза нещо на руски на моята охрана. Тя се насочи към една от вратите наблизо, отвори я, запали осветлението в стаята и след като ни пусна вътре, затвори след себе си. Огледах се и видях, че се намираме в обща трапезария с дълги маси, очевидно приготвени за закуската на следваща сутрин. Волга издърпа един стол за мен и се настани на съседния. След това извади шише с някаква течност от джоба си и ми го подаде.
— Пийнете малко — рече той. — Сливова с топла вода, ще ви сгрее.
— Защо си тук посред нощ, Волга? — нетърпеливо попитах и задържах шишето, за да стопля пръстите си. — Да не би да се е случило нещо с чичо Лаф?
— След като не се обадихте вчера, не дойдохте и вечерта в дома на господаря във Виена, както се бяхте разбрали, той се разтревожи. Днес решихме да се свържем с колегата ви господин Оливие Максфийлд. Но поради часовата разлика твърде късно разбрахме, че вече сте напуснали Виена и пътувате за Ленинград.
— И къде е в такъв случай чичо Лаф? — Бях все още неспокойна. Развъртях капачката и отпих една глътка от горещата напитка. Истината е, че ме затопли.
— Маестрото искаше да дойде, за да обясни сам някои важни неща — увери ме Волга, — но се оказа, че съветската му виза е изтекла. Аз съм от Трансилвания, а румънското правителство е в приятелски отношения със Съветския съюз, което ми позволи да пътувам дотук без излишни формалности. Успях да се кача на последния самолет от Виена, но процедурата по паспортните проверки отне време и затова закъснях. Маестрото много държеше да се срещна с вас час по-скоро. Изпрати ви и тази бележка.
Мъжът ми подаде плик, от който извадих лист хартия и докато го отварях, за да го прочета, попитах:
— Как успя да убедиш тази строга жена да ме пусне от клетката, за да се срещнем в този късен час?
— Причината е страхът — лаконично отвърна Волга. — Познавам тези хора и зная как да общувам с тях.
„Прескъпо ми Гаврошче, зачетох се. От това, че не успя да дойдеш, разбирам, че не си се вслушала в съвета ми и по всяка вероятност снощи си направила нещо глупаво. Въпреки това ти изпращам цялата си обич.
Моля те изслушай внимателно всичко, което Волга има да сподели с теб, защото е много важно. Трябваше да ти кажа всичко още там в Сън Вели, но не и пред човека, с когото се появи… А после ти замина неочаквано.
Твоят колега Оливие Максфийлд сподели с мен, че също иска да се чуе с теб. Помоли ме да ти предам, че държи да говорите насаме по някакъв въпрос, и то по възможност скоро.