Признавам си, че бях разстроена. Никога досега не бях виждала или чувала Лаф така разтревожен. В този момент по коридорите отекна първото повикване на пътниците за нашия полет.
— Много съжалявам, Лаф — прошепнах. — Ще се обадя по телефона на Джързи веднага, щом кацна на летището в Париж. Кълна ти се.
Мълчание. В ушите ми кънтеше съобщението на летището — вече на английски и френски. Волфганг подаде глава от стъклената врата на чакалнята и припряно замаха с ръка да побързам. Точно тогава от слушалката до мен стигна друг глас. Този на Бамби.
— Фройлайн Бен — започна тя, — вашият onkel така се разстрои, че пропусна да ви каже за няколко съобщения, които се получиха за вас. Едно дойде по електронната поща, изпратено до офиса на Волфганг, но препратено и до нас. Другото е от колегата ви Оливие Максфийлд. Много пъти звъня тази седмица, защото не сте му се обадили, както помолил. Толкова било важно, че изпрати и телеграма.
— Побързайте — помолих, — самолетът ми излита всеки момент.
— Ще ги прочета, кратки са. Първото е от някакво място — Четирите ъгъла в Америка. Пише: „Проучването завърши. Бъди много предпазлива с К. файла. Данните — подозрителни.“
Знаех едно-единствено място, което можеше да бъде наречено „Четирите ъгъла“ — високо горе в пущинаците на югозападните региони, където се намираха и развалините на индианските селища на племето анасази. Очевидно Сам искаше да ме предупреди, да внимавам с информацията, идваща от Волфганг „К.“ Хаузер. Доста неприятно. Телеграмата от Оливие вещаеше още по-големи неприятности.
Шушулката взе следващия самолет за Виена и още е там. Може би ти загуби в лотарията повече от мен. Язон е добре и изпраща поздрави. Шефът ми Терон — също.
Изненада следваше изненадата! Единствената добра вест бе, че котаракът ми е добре. Много неприятно ми беше, че началникът ми ме е последвал във Виена. Този факт събуди нещо, което се въртеше в главата ми през цялото време в Русия. Предупреждението на Сам просто го потвърди.
Волфганг ми бе казал истината, като ме увери, че съм срещала отец Вергилио и преди манастира Мелк. Той бе посочил ресторанта, където бе играл временно ролята на сервитьор, за да може да ме пази от Дакиан Басаридис. Нищо чудно, че ми се е видял познат след това в тъмното, не и чак толкова познат. Спомних си и твърде уклончивия отговор по отношение на загадъчния Ханс Клаус, чието име все нещо се променяше. Там беше лъжата.
Какво облекчение изпита, когато повярвах, че тъкмо отецът съм забелязала в лозята през нощта. Едва сега ми стана ясно, че в тъмното съм зърнала не отец Вергилио, а фигурата на човек, когото често срещах и задминавах по коридорите на ядрения център в Айдахо. Този човек имаше походката на професионален боксьор и на ветеран от Виетнамската война. Сега вече, без сянка от каквото и да е съмнение, бях убедена, че човекът, който тайно се срещна с Волфганг над Кремс, не беше някой друг, а собственият ми началник Пастор Оуен Дарт.
Почти веднага дойде и следващото просветление. Дарт нито ме нае на работа направо от колежа, нито ме изпрати веднага след погребението на Сам да изпълнявам важна задача с Волфганг, защото съм много добра в своята област. Връщайки се назад, осъзнах как нещата всъщност са съвпаднали.
Най-вероятно тъкмо той бе разказал и на „Уошингтън Поуст“ за моето „наследство“ и негова е била идеята да изпрати Оливие след мен в пощата, за да прибере моя пакет. Пак той бе поръчал на Волфганг да ме проследи в планината до Джаксън Хоул и дори се бе преборил с федералната служба по сигурността, за да успея да се кача на самолета за Виена. Но какво ли можеше да означава това, че бе взел следващия полет? Нещо повече, тайната му среднощна среща с Волфганг, веднага след като скрихме ръкописите в националната библиотека, и уверението на Оливие, че той е все още в австрийската столица, налагаше един логичен извод. Истината е, че в този момент твърде малко можех да направя, още повече в този час на нощта.
Докато изкачвахме стълбите към самолета, вътре в мен се оформи голяма ледена буца. Опитах се да преглътна огорчението, което се бе натрупало в душата ми по отношение на Волфганг и неговото предателство, докато се мъчех да изгазя в блатото от лъжи. Налагаше се да приема и още един факт, не по-малко застрашителен. Не можех да се правя, че не знам за него. В последния ред от съобщението на Оливие се споменаваше едно име, което знаех чудесно от разказа на Сам. Човекът, който знаех, че е загинал вместо него, се казваше по същия начин — Терон. Също като шефът на Оливие — Терон Вейн.