Дали баба ми Зоуи ще се окаже име от светския живот, или просто танцьорка, дали е служила в СС, или е била участник във френската съпротива, или по-скоро е била колаборационистка на нацистите — това щях да мога да кажа едва на следващия ден, когато, надявам се, щях да се срещна с нея за първи път.
Като се има предвид тайнствената, за да не кажа предателска, атмосфера, в която е забулена семейната ни история, подозирах, че Волфганг не е наясно, че майките ни Джързи и Хале са сестри, макар и само по майчина линия. Възможно бе да не е разбрал, че бомбастичната Зоуи, която според него бе изключително очарователна, всъщност е и негова баба. И нищо чудно, след като и аз самата не го знаех допреди тази нощ.
Но едно от нещата, които Джързи спомена, показваше, че Волфганг не казва цялата истина. Ставаше дума за седмицата, в която погребахме Сам. Тази информация правеше последното му шифровано послание още по-застрашително.
Преди погребението, също като Огъстъс и Грейс, Джързи бе разговаряла с адвоката, който щеше да прочете завещанието, но за разлика от другите двама Джързи бе имала основание да го стори. Познавала се с господин Лео Ейбрахамс, адвокат и на чичо Ърнест и негов юридически съветник, когато жененият за Джързи Ърнест починал. Сега, когато и Сам починал, се тревожела какво ще стане с нейния доход, осигуряван до този момент от доведения й син. Но това не било всичко.
Узнавайки, че аз оставам негов единствен наследник, тя искала да разбере доколко съм наясно с отговорностите, които следват от това — и с основание. Имала е доста ясна представа какво може да е наследил Сам от баща си. И вероятно не е била толкова пияна тогава пред гроба. Като се връщам назад в онзи ден, си давам сметка, че падането й в гроба може би е било номер, за да се отървем за малко от Огъстъс и Грейс и да обядваме заедно. Разбирайки, че аз нищичко не знам, решила, че щом останалите членове на семейството напуснат града, ще ме хване и ще ми разкаже всичко.
Носела нещо със себе си на погребението и макар да не можеше да ми каже по телефона какво, малкото, което можеше да ми съобщи, бе предостатъчно. Искала да ми го предаде след обяда ни, но съм изчезнала. След дълги колебания и терзания, го увила в проста хартия и го изпратила на моя адрес, като надраскала няколко думи от вътрешната страна на опаковката. Същата опаковка, която изхвърлих, без да забележа написаното. По описанието на майка ми — колкото и пестеливо да бе заради това, че го правеше по международна телефонна линия — схванах, че ставаше дума за онзи ръкопис, който прибрах между страниците на Инструкциите на Министерството на отбраната на САЩ в нашия офис, малко преди да получа ръкописа от Сам, който кротуваше разпределен в книгите на Австрийската национална библиотека във Виена. Значи пакетът от Джързи бе ръкописът с руни, който Волфганг твърдеше, че е получил от Зоуи и лично ми е изпратил, и за който пък Лаф ме увери, че няма как да е бил в ръцете нито на Волфганг, нито на Зоуи.
Договорих се с майка си, че ще ми разкаже всичко подробно, когато се прибера в Щатите. Оставих слушалката и излязох навън от кабинката, където ме чакаше Волфганг с багажа ни. Качихме се на такси и поехме към хотела по нощните улици на Париж. Давах си сметка, че, както многократно ме предупреждаваше Лаф, без камшик съм се запътила към клетката на лъва.
Размишлявайки, реших, че е напълно допустимо моят спътник в колата да не е виждал ръкописа с руни до онази нощ, която прекара в квартирата ми в Айдахо след инцидента с лавината в планината. С вледеняваща яснота разбирах, че същият този човек вероятно ме е лъгал за всичко, което е казал или направил от първия миг на нашата среща.
Колата спря до тротоара на тясна улица на Левия бряг пред „Реле Кристин“. Волфганг изскочи навън, плати на шофьора и натисна звънеца.
— Самолетът ни закъсня много — обясни той на доста добър френски на човека на рецепцията. — Не сме вечеряли. Бихте ли ни дали ключа и да приемете багажа ни, докато отскочим наблизо да хапнем?
Човекът кимна в знак на съгласие, получи добър бакшиш и ни връчи ключа от стаята. Изминахме не повече от една пресечка, докато открием малко заведение, което още не беше затворило. Посетителите, вероятно връщайки се от късно театрално представление, се хранеха в спокойното, доста луксозно бистро.