За онези, които познавали Йероним Бен като индустриален магнат и безмилостен търговец, вероятно би било трудно да повярват, че в годината след моето раждане — 1901, той се появил в живота на майка ми като беден калвинистки пастор, изпратен от църквата да й вдъхне утеха в скръбта и да й посочи обратния път към тяхната вяра, към нейния народ.
Очевидно майка ми го последвала без никакво колебание, и то много скоро след първата им обща молитва. Само че го последвала не към вярата, а към прегръдките му. Три месеца след срещата им, бил съм само на шест месеца, те се оженили.
Трябва да се добави, че като оставим настрани религията, интересът на Йероним Бен към скърбящата вдовица бил очевиден. Дагеротипните фотографии от онова време отразяват точно мъжа, когото познавах от детството си. Често сравнявах снимката на покойния си баща с тази на пастрока ми. Баща ми гледаше от снимките със светли, ясни очи, имаше красиви мустаци и все едно дали във военна униформа, или в костюм на джентълмен, около него витаеше романтичната атмосфера на авантюрист. От Йероним Бен, обратно, се излъчваше нахалство и дебелащина. Ние днес бихме го нарекли „говедо“. Беше от хората, които веднага разбираш, че погледне ли жена, сякаш я опипва. Не се съмнявам, че чудесно знаеше как да използва ръцете си и вероятно го е правел често най-вече за да пребърква джобовете на хората, и всъщност така бе натрупал състоянието си. Как можех да знам, че вече се е заловил с нашите джобове.
В края на войната, бил съм на две години, майка ми родила Ърнест. Когато той станал на две, а аз на четири, ме изпратили в пансион за малки деца в Австрия, където, ми обяснили, много скоро семейството щяло да се премести. Бях вече на шест, когато получих писмо в Залцбург, където учех, че ми се е родила сестра — Зоуи.
Вече бях навършил дванайсет, когато ми съобщиха, че ще отида до Виена с влака, за да се срещна със семейството си. За първи път от осем години щях да се видя с майка си. Нямаше как да знам, че това ще е и последната ни среща.
Научих, че е на смъртно легло още преди да съм я видял.
Сложиха ме да седна в един голям, тапициран с твърда кожа, стол, пред висока двойна врата в огромно преддверие и ми казаха да чакам. До мен от лявата ми страна седяха две непознати деца — Ърнест и Зоуи, моите брат и сестра. Зоуи се въртеше неспокойно и непрестанно подръпваше от къдравите си коси внимателно завързаните там панделки.
— Мама не иска да нося панделки! — мърмореше тя. — Толкова е болна и те ще я одраскат, когато се наведа да я целуна.
Странно дете беше тя. Едва шестгодишна, тя имаше поведение на пруски офицер. Докато сериозният Ърнест, макар да говореше с характерната носова интонация, която аз също имах, но почти бях загубил след осем години, прекарани в пансиона в Австрия, се държеше с маниера на човек от ранга поне на хунския вожд Атила.
— Сигурен съм, че бавачката ти не иска да ядоса господарката си, като е завързала тези панделки, с които може да я одраскаш — обадих се по едно време аз с надеждата, че ще я успокоя.
Усещах, че „господарка“ не е много точно определение за жената, която, както ми казаха, лежи зад тази врата и която аз поне наричах в мислите си „мамо“. Дори не знаех какво ще изпитам, когато най-сетне я видя, защото почти не я помнех.
Брат ни Ърнест едва-едва отронваше по някоя дума — просто седеше до Зоуи със скръстени в скута ръце. Той беше бледо, почти безупречно, но по-красиво копие на ъгловатия профил на баща си, облагороден от прекрасните пепеляворуси цветове на майка ни. На мен тогава ми се стори наистина красив като ангел. Такава комбинация в момчешко училище като моето едва ли би намерила подходящо одобрение.
— Тя умира там — съвсем делово ме информира Зоуи и малката й ръка посочи високата затворена врата. — Може никога вече да не я видим, така че най-малкото, което могат да направят, е да ме пуснат, за да ме целуне за сбогом.
— Умира ли? — попитах и чух как думата отекна в сумрака на просторните помещения. Усетих необяснима тежест в гърдите си. Как така моята майка умира? Беше толкова млада, когато я видях за последен път. Млада беше и на снимките, които държах в шкафчето си — и млада, и много красива. Можех да приема, че е болна, но смъртта беше нещо, за което изобщо не бях готов.
— Ужасно е — не млъкваше Зоуи. — Наистина е отвратително. Мозъкът й се излива навън. И не е само мозъкът… нещо гнусно и лепкаво расте вътре в главата й. Трябвало да пробият дупка, за да не се размаже…