— Зоуи, престани — опита се да я спре Ърнест. После обърна тъжно очи към мен — светли, сиви очи с много дълги тъмни мигли.
Бях потресен. Но преди да успея да се съвзема, високата врата се отвори и Йероним Бен излезе в преддверието. Не го бях видял по-рано вечерта, когато дойдоха да ме посрещнат на гарата. Едва го познах с широките рунтави бакембарди, които бяха на мода тогава, но лицето му въпреки тях оставаше добре изваяно, мъжествено и силно, лишено от мекото добродушие, което познавах от общуването ми с хората от по-висшата класа в Австрия. Човекът пред мен се владееше и очевидно не се вълнуваше много от ужасите, които Зоуи току-що разказа.
— Лафкадио, можеш да влезеш да се видиш с майка си — съобщи той.
Стъпих на пода, но усетих, че коленете ми омекват и твърда буца е заседнала в гърлото ми като парче лед.
— И аз идвам — отсече Зоуи, скочи на пода и мушна решително малката си ръка в моята. Тя тръгна напред и ме повлече. Пастрокът ми продължаваше да стои на пътя ни. Свъси едва забележимо вежди и сякаш се готвеше да каже нещо. В този момент Ърнест, който също стана от мястото си, се нареди до нас.
— Всички ние, децата, ще отидем — тихо рече той. — Знам, че татко ще одобри, защото така мама най-малко ще се измори.
— Правилно — отвърна Йероним след кратко мълчание и най-сетне се отстрани от пътя ни към отворената врата.
Това бе първият път, по-късно щеше да се окаже, че не и последният, в който ще стана свидетел на самообладанието на Ърнест пред непреклонната воля на Йероним Бен. Никой друг не бе способен на подобно нещо.
Въпреки богатството на моя баща и разкоша, които помнех от плантацията ни в Африка, както и великолепните сгради, които бях видял в околностите на Залцбург, никога в младия си живот не бях попадал в толкова пищно обзаведена стая. Тя ми се стори като катедрала — с високи тавани, богата мебелировка и украшения, многоцветни осветителни тела по стените и тавана, големи вази от цветно стъкло и много красиви скъпи предмети стил Бидермайер.
Зоуи бе успяла да сподели, докато седяхме и чакахме в преддверието, че подовете на къщата вече са снабдени с новия вид отопление — електрическото, за което бях чувал, че още преди десетина години е инсталирано от самия Томас Алва Едисън в двореца Шьонбрун, тук във Виена. Стаята на майка ми обаче бе огряна от топлата жълта светлина на газови лампи и се отопляваше от огъня в камината, скрит зад ниски стъклени прегради в отсрещния край на помещението.
Надявам се никога да не ми се наложи да виждам гледката, която се разкри тогава пред мен на отпусната в огромното легло жена, с лице по-бяло от дантелите на спалното бельо. Майка ми се бе стопила. Заприлича ми на изсъхнала черупка, която вятърът всеки миг ще откърши и отвее. Шапчицата, с която бе покрита главата й, не можеше да скрие факта, че косата й е била обръсната, но, слава богу, скриваше поне следи от манипулациите, които вероятно бе претърпяла.
Никога нямаше да повярвам, че това е майка ми. В спомените ми на четиригодишно хлапе тя бе красива жена, която ми пееше с хубавия си глас, за да ме приспи. Когато сега извърна към мен прозрачните си воднисти очи, единственото, което ми се поиска, бе да избягам и да заплача. Не искам да мисля за загубеното си детство, за това, че съм бил изоставен, все неща, които нито можеха да бъдат върнати, нито поправени.
Вторият ми баща седеше, опрял гръб на тъмната ламперия до вратата, и не отделяше студени неподвижни очи от леглото. Няколко прислужнички се суетяха около огнището, други плачеха, прегърнати, докато наблюдаваха как ние, трите деца, прекосяваме стаята, за да се приближим до майка си. Нека бог ми прости, но единственото, което ми се искаше в този момент, бе тя да изчезне. Почувствах как малката ръка на Зоуи стиска пръстите ми окуражително и в този момент чух Ърнест да казва:
— Мамо, Лафкадио е тук. Би искал да му дадеш благословията си.
Устните на майка ми се раздвижиха и Ърнест отново се притече на помощ, като повдигна Зоуи, която се покатери до възглавницата и пое чашата вода, която Ърнест наля. Момиченцето започна капка по капка да навлажнява пресъхналите й устни и да предава какво е казала майка ми. Бе странно да чуваш как може би последните слова на умираща жена излизат през розовите устни на шестгодишно момиченце.
— Лафкадио — каза майка ми чрез Зоуи, — благославям те с цялото си сърце. Искам да знаеш колко много ме боли от това, че бяхме разделени толкова дълго време. Пастрокът ти смяташе… ние бяхме убедени, че… че така е най-добре за твоето образование.