— Затова ли Хабсбургите владеят толкова много държави? — попитах, развълнуван от древността на предметите и легендата. — Защото притежават и двете оръжия ли?
Лъки също бе изтрезнял и остро я коригира:
— Казва се, че трябва да ги притежава воин. Хабсбургите отговарят на името си: стойка за кацане на ястреб, но не са самият ястреб. Заспиват, където кацнат, и покриват гнездата си с пера. Това не са ловци, нито водачи на горд и смел народ. А и не е достатъчно само да притежаваш тези два предмета, за да имаш властта, за която говориш. Съществуват множество реликви — древни и покрити с прахта на времето, които ако се съберат в ръцете на един мъж, светът ще се промени. Вярвам, че времето, когато такъв мъж ще се появи, наближава.
Ние, децата, гледахме, изпълнени с ново уважение, двете оръжия зад стъклената преграда. Аз обаче си мислех, че ако и останалите „древни предмети“ изглеждат така крехки и очукани, едва ли въпросният мъж ще може да постигне кой знае колко значителни промени.
— Ако времето наистина е близо — произнесе нечий мек глас зад нас, — вероятно знаеш и кои са тези предмети, които търсиш.
Обърнахме се и видяхме, че това е братовчедът на Пандора, Дакиан Басаридис, който бе мълчал през цялото време, откакто напуснахме Пратера, и почти бяхме забравили за него.
Лъки кимна енергично.
— Мисля, че са тринайсет на брой. Съдове за храна, дрехи, сечива и принадлежности за водене на война, един скъпоценен камък, дъска за някаква игра. Издирванията ми показаха как всеки от предметите е бил прикрит през вековете и доколкото знам, за последен път са били събрани заедно по времето на Христос. С други думи, при последната Нова ера. Заради това отидох да правя проучвания в Мелк, а после и в Залцбург, защото тук покрай реката и високо в планините на Залцкамергут са местата, където са живели древните по нашите земи. Сигурен съм, че посланието, което търся, може да бъде открито именно на тези места. Информация за това има в записите с руни…
— Руни ли? — смутено попитах, прекъсвайки разказа на чичо ми. Видях, че той замълча, но мислите му все още бяха далеч от мен.
— Ръкопис с руническо писмо като този, който братовчед ти Сам ти завеща — рече Лаф, очевидно върнал се от света на спомените. — Лъки или Адолф се опитваше да ги събере тогава във Виена в навечерието на Първата световна война. И мисля, че така и не успя. Някой друг обаче се е справил със задачата.
— Не съм получила още това прословуто наследство от Сам. — Едва не се издадох, че Сам е още жив и че съм говорила с него. — Получих един друг документ с рунически знаци, но не съм имала възможност да го разгледам, от човек, който твърди, че е твой приятел…
— Мой приятел ли? — изненада се Лаф. — Какъв приятел?
— Волфганг Хаузер… От Виена.
— За какво говориш? — Въпреки парата, забелязах колко силно пребледня Лаф под приятния слънчев загар. — Волфганг Хаузер не е мой приятел. И от къде може да се е сдобил той с такъв ръкопис?
Нямам представа какво е било моето изражение и колко си е проличало, че ми прилошава, но когато извърна очи към мен, Лаф рече само:
— Гаврошче, какво си направила?
Молех се отговорът да не е от вида на „прецаках работата отвсякъде“, но той и без това щеше да прилича на нещо подобно.
— Чичо, искам да ми разкажеш точно кой е Волфганг Хаузер и как се запозна с него — произнесох бавно и отчетливо макар да бях напълно сигурна, че не искам да чуя отговора.
— Не го познавам — започна Лаф. — Срещал съм се с него един или два пъти. Един от красавците на Зоуи, с които тя обича да се заобикаля.
Искрено се поздравих за това, че не се спуснах в онова чувствено описание, което можех да дам на последното си увлечение, а и успях да се въздържа да отбележа, че същото може да се каже за присъствието на Бамби в неговата компания.
— Ала познавам добре леля ти Зоуи и мога да те уверя, че тя изобщо не е кралицата на нощта, за която се опитва да се представи — действителността е много далеч от това. Просто една добра пропагандна кампания, замислена и проведена за Зоуи — най-добрата танцьорка за своето време, от един от най-умните и умели търговци на века. Тя и този неин благодетел дълги години се опитваха да измъкнат ръкописите на Пандора, защото именно тя беше човекът, който ги събираше и пазеше. Вероятно вече си се досетила, че менторът на Зоуи, най-добрият й и доверен приятел през всичките тези двайсет и пет години не беше някой друг, а Адолф Хитлер.