Знаех, естествено, каква е причината за възмущението му. Макар да бях оставила предостатъчно храна, бях си позволила да отида до басейн без него. Издайническата миризма на хлор, с който дезинфекцират водата в басейните, очевидно бе достатъчно силна.
— Добре де — поисках да се сдобрим, — какво ще кажеш за една вана.
Наместо да се спусне към вратата на банята, нещо обичайно при звука на думата „вана“, той се насочи към краката ми и по пътя вдигна парче розова хартия, която почти бях настъпила — много добър ставаше във вдигането на листчета този котарак. Опря предните си лапи на коляното ми и вирна нагоре муцунка със стиснатото между зъбите розово листче.
Някой очевидно бе пъхнал под вратата съобщение. Прочетох го и сърцето ми се обърна.
„До Ариел Бен
От господин Соломон
Съжалявам, но няма да мога да присъствам на планирания обяд. За да уговорим друго време и място, моля обади се на телефон (214) 178–0217.“
Прекрасно, няма що. Сам променяше плановете за среща по обяд. А и този телефонен номер… Видя ми се напълно фалшив.
За трети път той споменаваше цар Соломон, чийто библейски стихове все още не бях имала време да прегледам внимателно за някакво скрито послание. Тази бележка обаче говореше за промяна в плана в последния момент, а не за план за разшифроване. А Сам с право беше предположил, особено след снощните ми занимания с декодирането, че името, което бе използвал, трябва да ме насочи към нещо, което за страничен човек не бе така очевидно: „телефонният номер“ на господин Соломон бе информация, свързана с „Песен на песните“.
Отворих с въздишка чантата си, измъкнах Библията, която носех със себе си, и влязох в банята, където запуших ваната и пуснах водата за Язон. Докато чаках, хвърлих поглед върху бележката и отворих томчето на „Песен на песните“, където пощенският код 214 можеше да означава Глава 2, стих 14:
Гълъбице моя в скални проломи под каменни заслони! Покажи ми лицето си, дай ми да чуя гласа ти, защото гласът ти е сладък и лицето приятно.
Сам никога нямаше да успее да види „лицето ми приятно“, нито да чуе „гласът ми сладък“, ако не дадеше малко по-конкретни насоки. Всъщност даваше ми ги: Глава 1, стих 7–8. Там младото момиче, онова с привлекателния пъп, кани своя възлюбен да обядват заедно на следващия ден и той й обяснява как да го намери:
Кажи ми ти, когото обича душата ми: де пасеш? де пладнуваш? Защо да съм като скитница край сградата на твоите другари?
Ако не знаеш това, о, най-хубава между жените то върви си подир овцете и си паси яретата покрай пастирските шатри.
Така, да помисля малко! Не бях чувала за място в тези планини, което да съдържа дума или знак за овчари и овчарки, за кози или други домашни животни. Но има една ливада надолу по пътя, наричана Пасището, където през лятото издигаха увеселителни палатки, свиреше музика, а през зимата там се разхождаха любители на пързаляне по девствен сняг — сравнително равно, широко пространство, напълно достъпно от пътя. Значи това щеше да е новото място за среща.
Доста странно ми се видя, че Сам предлага да отменим предишния толкова сложен сценарий, с място, което се виждаше от всички страни, при това непосредствено до главния път. Изненадата ми трая само до следващото указание, което открих в Глава 2, стих 17:
Докле денят лъха прохлада и бягат сенките, върни се, мой мили, и бъди като сърне, или като млад елен по планински скали.
Докле денят лъха прохлада значи на зазоряване? Можех да разбера защо срещата по обяд му се е видяла рискована, поради това, че за да стигнеш дотам, има опасност да бъдеш видян, и то не еднократно, но не разбирам как щях да изляза от хотела незабелязано преди зори, ще шофирам до Пасището, където ще измъкна ските си от колата и ще започна да се пързалям небрежно в сутрешния мрак? Съмненията ми, че Сам е започнал да губи здравия си разум, ставаха все по-сериозни.
За моя радост всички от компанията ни пожелаха да си легнат рано тази вечер. Оливие, вдъхновен от това, че Бамби е толкова добра скиорка, бе надминал себе си и я бе водил до всички писти в околността, означени с черен ромб. Прибра се напълно изтощен, тъй като това си беше истинска спортна атака, с каквато той не беше свикнал.
Бамби бе прекарала целия ден навън и задължителните два часа упражнения с музикалния инструмент успя да направи едва преди вечеря. Управата на хотела ни допусна в Слънчевата зала, където имаше пиано. Криво-ляво се справих с акомпанимента на малките пиеси от Шуберт и Моцарт, които някога бях свирила и не бях успяла да забравя напълно, в компанията на Волга Драгонов, който старателно обръщаше страниците. Лаф често присвиваше възмутено очи от несръчното ми изпълнение, но свири безупречно както винаги. Най-голяма изненада за мен и Оливие бе виртуозното изпълнение на Бамби. Трябваше да призная, че не ставаше дума само за това колко добре обгръща с бедрата си виолончелото. Попитах се дори дали да не ревизирам първото си впечатление.