Когато всички се отправихме към ресторанта за вечеря, балконът пред залата бе пълен с гости на хотела, които бурно аплодираха изпълнителите, наобиколиха Лаф и го затрупаха с поздравления и молби за автографи, като подаваха каквото имаха подръка — меню от ресторанта, хотелски плик или дори билет за лифт.
— Знаеш ли, Гаврошче — обърна се чичо ми към мен, след като възгласите стихнаха и почитателите му се оттеглиха един по един, — смятам да оставя вас младите и да вечерям в стаята си. Не съм това, което бях, и тялото ми се бунтува срещу дългото пътуване от Виена. Ще се видим утре сутринта на закуска и тогава може да ти разкажа още някои подробности.
— Разбира се, чичо Лаф — отвърнах, като се питах дали ще мога да понеса още нови разкрития. — Само нека да не е прекалено рано. Може отново да го направим като днес — късна закуска. Трябва да свърша някои неща сутринта — като например да се помотая към едно пасище в пет сутринта, довърших наум.
Бамби отклони поканата да се присъедини към мен и Оливие и заедно с Лаф и Волга се отправи към стаята си. За моя огромна изненада Оливие също поиска да се оттегли, след като ми се поклони в знак на извинение.
— Признавам — отбеляза той, — тялото ми определено се бунтува срещу дългото катерене днес следобед. Всичко ме боли. Мисля да се отпусна в топлия басейн и след това да си поръчам гореща супа в леглото.
Хвърлих поглед към часовника си и видях, че наближава десет, ето защо реших и аз да се прибера при Язон.
Към единайсет двамата с него си разделихме порция спагети с морски дарове и чесново хлебче, изслушахме прогнозата за времето на следващия ден, от която разбрахме, че утрото ще настъпи в шест и половина, и вече под завивките се канех да загася лампата, поприспана от донесената с вечерята чаша вино.
Неочаквано Язон наостри уши и се изправи в гнездото, което си беше направил във втората възглавница. Отправи поглед към вратата, сякаш някой се канеше да влезе. Обърна очи към мен, но аз не чух нищо. Котаракът грациозно се изправи, прекоси леглото, скочи долу и преди да тръгне към вратата, обърна глава към мен. Очевидно отвън в коридора имаше някой.
Поех дълбоко въздух и отметнах завивките. Взех халата, оставен на близкия стол, и го последвах. Язон безпогрешно познаваше кога някой се кани да почука или позвъни. А ако някой наистина бе отвън, защо се колебаеше?
Приближих око до малкия отвор във вратата и с изненада зърнах познато лице, което най-малко очаквах да видя. Стиснах дръжката и отворих рязко вратата.
Огряна от меката жълта светлина на лампите в коридора, стоеше русокосата Бамби с огромни наивни сини очи. Носеше дълъг халат от черно кадифе с кройка на сако от смокинг, под който се подаваха дантели и панделки, пристягащи ръкавите на китките и шията. Направи ми впечатление, че едната й ръка е скрита зад гърба.
Внезапно ме връхлетя необяснима паника — дали не носи оръжие! Понечих да отскоча назад и да тръшна вратата под носа й. В същия миг обаче тя извади ръката си и видях, че стиска бутилка „Реми Мартен“ и две малки чашки.
— Ще ми направиш ли компания за по един коняк? — попита тя. — Нещо като предложение за примирие.
— Трябва да ставам рано утре сутрин… — подхванах.
— Аз също — побърза да ме увери Бамби, — но предпочитам да не сме в коридора, за да ти кажа това, за което съм дошла. Може ли да вляза?
Отстъпих неохотно и я пуснах вътре.
Въпреки очевидната красота на жената и несъмнените й качества на изпълнител, нещо продължаваше да ме смущава. Не ставаше дума за отнесеното й изражение. Всъщност като имам предвид качествата й, подозирах, че тази отнесеност е по-скоро вид защита за нейната уязвимост, имах вече опит с Джързи и нейното пиянство.
Приближих масата, където Бамби вече пълнеше двете чашки. Взех едната, чукнахме се и отпихме.
— Какво беше това, което не можеше да ми кажеш вън в коридора? — попитах.
— Моля те, нека седнем — тихичко предложи Бамби.