— Много лошо. Ти беше онзи, който говореше преди малко за компенсации, нали? След време ще свикнеш с движението на кораба.
От чисто съжаление Невин пропусна да му каже закъде всъщност тръгват. Бардек беше отдалечен на много повече дни плаване от Кермор.
Зората ги завари в пълно безветрие. Тъй като Невин нямаше желание да призове вятъра близо до брега, където щеше да го гледа цял Аберуин, Илейно не остави на мира началника на пристанището, докато не осигури необходимите докери, разкрещя се на началника на гуербретския флот и накрая взе две галери за влекачи. Отнякъде изтормозените чиновници намериха достатъчно въжета, дебели колкото човешка ръка, и също такива прътове. След като осигуриха необходимото, първият помощник показа как да вържат търговския кораб за галерите. Илейно и Невин се отстраниха и застанаха на задната палуба на кораба, който носеше името „Харбан датзолайн“ или, преведено най-общо, „Гарантирана печалба“.
— Не мога да си представя защо толкова се опъват — забеляза Илейно. — Всяко пристанище в Бардек разполага с влекачи и всичко необходимо за дни като този. Макар и да е мъртвешки тихо в пристанището, човек все може да хване мъничко ветрец в открито море.
— Така ли? Е, боя се, че зная твърде малко за кораби и корабоплаване.
— Не ти е и необходимо. Ти ми осигури вятъра, аз ще те отведа в Суртина. Между другото, вързал съм Перин долу в трюма. Веднъж да излезем от пристанището, ще го освободя, но не ми се щеше да скочи през борда в последния момент.
Проблеснаха гребла, импровизираните влекачи потеглиха, въжетата простенаха и тежкият търговски кораб се раздвижи с помощта на докерите, които го изблъскаха с прътове от кея. Невин се настани върху няколко сандъка на кърмата и вдигна поглед към върха на мачтата, където синьо-сребристият флаг с дракона на аберуинските гуербрети висеше отпуснат в мразовитото безветрие. Докато отдаваше заповеди на първия си помощник, сякаш съвършено случайно Илейно застана пред стареца, закривайки го резултатно с огромното си туловище. Невин изключи от вниманието си гласовете им, отпусна се в близко до транс състояние и се съсредоточи, призовавайки мислено Кралете на въздуха. Флагът горе на мачтата се размърда и заплющя. Илейно вдигна поглед и кресна на моряците да са готови за изхвърляне на въжетата далеч от кораба. Невин си представи пламтящата петолъчка и я разположи в края на кърмата. А сега, помисли той, нека идва вятърът!
С рев и писък шквалът се втурна — един канал от вятър, широк не повече от трийсет фута, който се понесе над морето и набразди водата по пътя си. Платната изплющяха, изпънаха се, а корабът подскочи напред като ритнато куче.
— Хвърлете въжетата! — изрева Илейно. — Хвърлете ги далеч встрани или ще влачим проклетите галери със себе си до Бардек.
Мъжете се напънаха и изхвърлиха въжетата тъкмо когато корабът се втурна бързо между двете галери и изскочи извън пристанището. Всички на борда, освен Илейно, се вцепениха безмълвни. Стояха, вперили очи в правата като стрела следа, оставена от кораба, или се озъртаха потайно наоколо. Илейно ги накара да се размърдат, като ревеше заповеди, придружени от поток гнусни псувни. Едни се втурнаха нагоре по мачтите да нагласят платната, други — долу, за да разместят баласта и товара. След като направи някои корекции в посоката и скоростта на вятъра, Невин стана и се протегна. Далеч назад Елдид вече се превръщаше в някакво размазано петно на хоризонта.
— В името на Свещените звезди — прошепна първият помощник. — В живота си не съм виждал такъв вятър.
— Наслади му се — рече Илейно. — Бъди сигурен, че друг път няма да го видиш.
От дни вече буреносните облаци стояха надвиснали като стригани руна над предпланините на Суртина. Дори когато не валеше, гъста мъгла закриваше гледката и се полепваше по мокрите наметки на Великия, макар и Безнадеждно Опечален Крисело и кихащата му група варвари, а вятърът не спираше да духа, толкова мразовит, че според Джил високо в планините валеше сняг. Единственото му хубаво бе, че я караше да се чувства ужасно злощастна и не й позволяваше да си мисли за Ястребите. Сякаш целият свят се бе съсредоточил в непрекъснатия напън да продължава да върви напред в мокротията и студа. Тъй като минаваха встрани от пътя, теренът беше почти невъзможен за придвижване — там, където ги имаше, пътеките представляваха всъщност дълбока кал, а затревените склонове бяха дотолкова подгизнали, че чимовете се пукаха под копитата като презрели плодове. От време на време по някой от конете падаше и паниката се разпространяваше по цялата редица животни. За да ги успокоят, прахосваха скъпоценно време — дотам, че Джил с радост би натирила цялото стадо да се оправя както може. Колкото и странно да й се стори, не друг, а Саламандър винаги настояваше да запазят всички коне колкото се може по-дълго.