— О, прав си, но пък нямаме какво друго да правим.
— Е, за съжаление има и още един начин, казвам за съжаление, защото е невероятно опасен — Саламандър леко се бе задъхал от катеренето. — Искам да кажа за мен, човекът, който ще го направи, ако въобще решим да го правим.
— Да сканираш в транс ли?
— Дори по-лошо. Да полетя. Като Адерин.
— Не съм знаела, че можеш да го правиш.
— Та аз едва съм го научил. И затова е много опасно.
— Без теб останалите сме осъдени. Това не е времето за излишни геройства.
— Точно това се надявах да кажеш.
Двамата се усмихнаха и умълчаха, за да запазят силите си за катеренето. Накрая стигнаха до билото, на около петстотин стъпки над ръба на канарата, и получиха възможност да погледнат към дългата долина в западна посока. Джил изруга високо, виждайки още едно чудо — скътано езеро, около миля дълго и широко; до болка синьо, сякаш приклещено между дърветата късче небе. Освен това беше кръгло, толкова правилно кръгло, че тя отново си помисли за държавните роби. Саламандър махна с ръка към него и заговори с тържествен магьоснически глас:
— Вижте Пъпа на света!
— О, богове. Така ли го наричат бардекците? Защо са си дали толкова зор да изкопаят такова езеро?
— Не са си давали никакъв зор. То си е било тук открай време, или поне така ми казаха жреците. Дивите твърдят, че е образувано от грамаден камък, който паднал от небето, след като ледът издълбал долината. Това имам предвид, гургулице моя, когато обсъждахме дали човек може да вярва на Дивите и въобще на духовете. Те са добронамерени, но нямат разсъдък. Ако не знаят истината за нещо, измислят някаква фантастична история само защото страшно много искат да помогнат на приятелите си.
— Разбирам. Е, и кучетата нямат разум, но лаят достатъчно силно, когато някой се покаже пред портите.
— Така е и това носи някаква надежда. А, както рече ти, нямаме какво друго да правим. Когато тази вечер устроим лагер, двамата с теб ще помолим мъничките си приятелчета да бдят вместо нас.
— Ако доживеем да стигнем до дъното на долината. Тази пътека ме плаши.
— Всъщност и преди съм се спускал по нея. Трябва да се доверим на конете. На тях им се живее не по-малко, отколкото на нас, и те са онези, които ще стъпват сигурно.
— Щом така казваш. А къде се намира Пастедион?
— От другата страна на езерото, не се вижда от мъглата. Тоест не се намираме много далеч от нашето убежище. Ако не искаме нашите коне да окуцеят и изпочупят краката си, ще трябва, щом стигнем дъното на долината, да им дадем почивка до края на деня като същински лордове.
Не след дълго потеглиха, като Джил яздеше начело, следвана от Родри, после — от Гуин; най-отзад щеше да диша праха Саламандър, но пък той познаваше пътеката. Джил трябваше да подканя коня си надолу, но веднъж потеглил, той повече не се опъваше, сякаш по свой собствен несъзнателен път бе стигнал до заключението, че е най-добре да се свърши с тази мъка. Другите коне го следваха неотклонно. Пътеката се оказа едва три стъпки широка, освен на местата, където сменяше посоката. Там тя се разширяваше подобно разлива при завоите на река и достигаше ширина от осем стъпки, колкото беше необходимо на един умен кон да се обърне. От време на време скалата се издуваше и Джил трябваше да поляга върху врата на животното, защото наклон встрани и навън щеше да е много опасна маневра. И все пак се оказа, че слизането е много по-лесно, отколкото беше очаквала, стига човек да не поглежда надолу през ръба.
На дъното, където пътеката се разширяваше до истински път, насочен успоредно на реката, имаше висока каменна плоча, покрита с бардекски думи. Джил отмина няколко ярда, сетне спря и се обърна на седлото да наблюдава останалите, един разбираем порив, който се оказа донякъде погрешен. Направо й прилоша, когато видя как Родри слиза и конят му пълзи като муха по стената. Стисна до болка рога на седлото, питайки се какво я е прихванало, за да тръгне по такъв път. Повече не погледна натам, докато и тримата не бяха вече в безопасност. Родри дойде при нея.
— Не можех да те гледам как слизаш надолу, любов моя — рече той. — Но при мен не беше толкова зле.
— Трябва да ти кажа, че и аз се чувствах по същия начин. Саламандър иска да останем тук на лагер до довечера.
— Добре. О, богове, това слънце направо е чудесно.
Усмихнат широко и мързеливо, той се протегна на седлото и обърна лице към небето, радвайки се с истинска наслада на простото усещане за топлина. Жестът беше чисто елфически и тя още повече осъзна настъпилата промяна — загубвайки паметта си, той бе лишен от самата му представа за себе си като идеален воин и лорд — по същия начин, по който захвърляше доспехите след битка. „Но какво ще прави, когато отново трябва да тръгне на война като кадвридок?“ — запита се тя и при самата мисъл за това я стегна смразяващ страх, защото вече не беше сигурна дали той е все още мъжът, необходим на Аберуин. Когато Гуин дойде при тях, Джил едва ли не изпита облекчение от появата му.