— Край реката ли ще лагеруваме? — Гуин гледаше само към Родри. — Тук няма разливи.
— В такъв случай може би ще е по-добре така — Родри погледна към нея. — Какво ще кажеш, любов моя?
— Звучи чудесно.
Тя погледна Гуин, очите им се срещнаха и той побърза да се усмихне, но не достатъчно навреме, за да прикрие израза на лицето си, който би могла да определи единствено като на човек, готов да убие.
„Всъщност не аз съм изпълнената с ревност, нали? — помисли си тя. — Ще бъде добре да го кажа на Саламандър.“
Същата вечер, тъкмо след залез, в хан на около петдесет мили от Пастедион, надолу по реката, в апартамент с изписани стени Майстора на Ястребите похапваше свинско печено с подправени зеленчуци и пийваше великолепно бяло вино. Свит в краката му, Барума лапаше парчетата, които господарят подхвърляше от време на време. Когато до него падна резен свинско, той го грабна, но се озова лице срещу лице с ръмжащия вълк. Очите на звяра представляваха две сияещи сфери червеникава светлина.
— Махай се! — озъби се човекът. Беше толкова гладен, че не би се спрял да се пребори за това парче свинско дори с някой демон от Третия ад. — Това е за мен.
Вълкът оголи бели зъби, изтегли уши назад.
— Какво? — Майстора се обърна на стола си. — Какво е това нещо?
— Вълк, господарю. Той ме мрази. Следва ме, където и да отида.
— Това не е действително животно, глупако. Кой го е изпратил подире ти?
— Не зная — Барума се замисли, насилвайки замъгленото си съзнание до краен предел. — Някакъв враг.
— Да не би според теб да съм си помислил, че е приятелски дар? — Майстора го ритна леко в корема. — Преди колко време се появи?
— Преди седмици. След като те посетих във Валант. Спомням си, че се питах дали не си го изпратил ти.
— Не, не съм. Това е наистина интересно. Стария да е направил шпионин?
— Казва, че не е. Може и да ме е лъгал.
— Точно така. Смятам, че ще открием откъде идва. Яж храната, но бавно. Задръж вниманието му. Изглежда, че онзи, който му е вдъхнал душа, го е направил да изглежда като истинско животно. Да видим доколко е така.
Когато Майстора на Ястребите се изправи, вълкът обърна глава и го загледа, но без някакъв особен интерес. Барума използва случая и задъвка месото. Вълкът го гледаше втренчено, оголил зъби, от устата му течеше малко лига, но изчезваше, преди да е докоснала пода. Чуваше Майстора да нарежда и скоро пред отнесения му поглед се появи кръг от бледосиня светлина, която се завъртя обратно на часовниковата стрелка около него и вълка. Тъкмо когато пръстенът се затвори, вълкът се озъби и скочи. Прекалено късно — блъсна се в невидима стена, която излизаше от пламъците подобно прозрачен като стъкло пушек; нададе вой, скочи отново и отново срещу стената, докато накрая падна, задъхан в центъра на кръга. С отдръпнати назад уши, настръхнал, сниши главата си и оголи бели, влажни и лъщящи зъби, пристъпвайки с изпънати крака. Барума изпищя.
— Глупак такъв! — изсъска Майстора. — Към мен е тръгнал — аз се намирам точно зад тебе.
Туниката му прошумя, когато коленичи зад Барума и положи масивна длан върху врата му. Ръката го стисна и сякаш проникна в мозъка му, насилвайки съзнанието да танцува и се олюлява, докато светът се сви и останаха само червените очи на вълка.
— Протегни ръка — нареди господарят му. — Докосни го.
— Не, о, моля те, не.
През врата — сякаш нагорещен шиш — нахлу болка и го накара да изпъшка. Когато протегна трепереща ръка към вълка, съществото го захапа и заби зъби в пръстите му. Той хленчеше, но без болка — само някаква студенина, която тръгна нагоре и започна да го сковава. Достигна врата, пропълзя по лицето и накрая премина през очите. Стаята се промени — стана цялата размазана и синя, а той заплава над безсъзнателното си тяло сред кълбо от сребърна светлина. Огромен, вълкът се издигаше над него. От пъпа му се простираше сребърна нишка, която пробиваше кълбото и отиваше някъде много далеч. Когато господарят заговори, гласът сякаш идваше през вода.