— Възседни вълка!
Барума се настани върху гърба на съществото. Сграбчи шепа козина от извития врат и осъзна, че ръката му е синя и прозрачна. Въпреки това пръстите сякаш докоснаха нещо твърдо и се впиха в него, когато сребърната сфера избледня. С ръмжене вълкът скочи, проби стените на стаята и се озова навън. Нощта изглеждаше гротескна заради звездите — огромни, застрашителни, сребърни, те бяха надвиснали ниско над земята. Стори му се, че може да ги докосне с ръка, но техните лъчи се забиваха като късчета счупено стъкло в очите му. Проплака, а сетне, когато погледна надолу и видя призрачно синята панорама под себе си, продължи да хленчи, без да спре. Вълкът не му обърна внимание; носеше се със скокове по небето, следвайки сребристата нишка, която го водеше все по-напред и по-напред.
Накрая спря, вдигна глава, сякаш душеше вятъра, сетне се спусна надолу в дълга долина, изсечена в огромни сребърни стени от трептяща мъгла. Сега вече Барума беше прекалено изтощен, за да хленчи; той чуваше собствения си глас как бърбори — описва всичко, което вижда, — когато стигнаха до земята, близо до една стена от сребриста мъгла, подобна на пушек. Тук всичко беше ярко ръждивочервено, дърветата приличаха на колони от пламък, тревата сияеше и пулсираше с растителна сила. Вълкът тичаше, а съзнанието на човека виждаше рояци размазани червени и жълти като пчели точки, а недалеч от тях — две яйцевидни форми от сияйна светлина, едната златиста, другата червена с черни петна — и два огромни сребърни пламъка. Те все повече и повече приближаваха, докато Барума най-накрая осъзна, че вижда аурите на стадо коне, две човешки същества и две… какво? Очертанията в сребърните пламъци бяха човекоподобни, но нито един мъж или жена нямаше аура, подобна на онези, които виждаше.
Внезапно срещу него като стрели налетяха Диви — армия от гномчета и спрайтчета, — струпаха се наоколо, щипеха го, блъскаха, хапеха, докато той отново не изпищя; пищеше и ридаеше, молейки за милост, но вълкът продължи да се носи със скокове напред, без да обръща внимание на нападението. Видя как единият от сребърните пламъци скочи и запрати огромно копие от светлина право към него. Сетне небето сякаш се взриви. Тях вече ги нямаше — Диви, вълк, аури, пламъци, — всичко си бе отишло и той падаше, падаше дълго надолу, докато не се събуди с действителен писък и внезапна болка, която прониза цялото му тяло. Загърчи се и застена, отвори очи и видя, че лежи, проснат на пода в ханската стая, а над него е наведен Майстора на Ястребите.
— Жив си значи, така ли? Хубаво. Ти се оказа наистина много полезен, мъничък Барума — господарят приседна на петите си, сетне посегна нагоре и взе чаша с вино от масата. — Пий това.
Барума седна и изгълта сладкото вино; колкото и да беше странно, вместо да замъгли, то проясни главата му.
— Сребърните пламъци бяха елфически аури — рече Майстора.
— Но единият от тях беше Родри!
— Охо, нима? — Майстора стана и взе чашата. — Заради тази информация ще ти дам още да пиеш. Позна ли някой друг?
— Гуин. Гуин беше там.
— Мислех си дали не са го взели в плен. Щях да зная, ако са го убили. Кои бяха другите? Те обладават магия, страшно силна магия и би трябвало да ги познаеш. Сигурно са членове на Вътрешния кръг.
— Жената на Родри. Нея познах. Тя също беше там. А другият елф използва срещу мен деомер. Той изпрати копието от светлина.
Майстора на Ястребите продължи да пълни чашата, лицето му не трепна, но през връзката, която го приковаваше към господаря, Барума усети неговия страх.
— Това е деомерът на светлината, нали, господарю? — прошепна той. — Те съвсем не са от гилдията. Те служат на деомера на светлината, нали?
— Млъквай! — Майстора запрати чашата с вино право в лицето му.
Барума започна да се смее. С последната частица здрава мисъл, скътана в някакво ъгълче на съзнанието му, той се питаше дали се смее, защото някой щеше да отмъсти заради него или от чиста истерия. Давеше се, виеше и се гърчеше на пода, докато ритниците на господаря му не го накараха смирено да млъкне.
— Е, добре тогава — рече Майстора на Ястребите и гласът му беше съвършено спокоен. — Сега поне зная кои са враговете ни. Тях положително не ги е изпратил Стария, нали? По-късно ще видя дали мога да уредя преговори с него, но сега да дадем на онези, дето са пленили Гуин, материал за размисъл. Тази вечер вълкът ще се върне окончателно у дома.
Родри току-що се бе прибрал в студения лагер, след като нагледа конете, когато видя как роякът Диви се вдигат и понасят на запад подобно подгонени от вятъра мъртви листа. Изведнъж Джил писна от изненада и скочи на крака; Саламандър кресна още по-силно и също скочи, размаха ръце във въздуха и занарежда на някакъв странен език. Над лагера разцъфтя сребърна топка от светлина и онова, което Родри успя да види, беше как цяла орда Диви се нахвърлиха върху нещо, напомнящо мъглява и недобре очертана фигура на вълк, и едно, дори още по-неясно очертание, което яздеше върху гърба му. Сетне видението изчезна, а Саламандър стоеше прав и псуваше като пират. Всичко стана толкова бързо и беше толкова тайнствено, че Родри се усети да стои с глупаво отворена уста, досущ селянин, зяпнал изложен на панаир подправен череп на еднорог. Искрено се изненада, като видя, че Гуин е побелял и целият трепери.