— Ах, всички вонящи демони във всички вонящи пъкли да го вземат, тя е изстинала като лед! Гуин, донеси одеяло. Извини ме, Родо, но тя трябваше сама да го убие. Не можех нищо да направя.
— Дано казваш истината, защото иначе ще ти одера кожата и ще си направя от нея дисаги.
— Боях се, че ще го приемеш по този начин. Благодаря ти, Гуин. Махни се, ако обичаш, по-млади братко, остави я на мен и свежия вечерен въздух.
Кипящ от нежелание, Родри стана и отстъпи назад, докато Саламандър я завиваше с одеялото. Тълпа разтревожени Диви, които се носеха из въздуха, наобиколиха Джил; катереха Саламандър, стрелкаха се покрай главата на Родри, а две спрайтчета дори кацнаха замалко на раменете му. Когато обаче Гуин приближи зад него, изчезнаха със съскане.
— Той ще я оправи — каза той. — В живота си не съм виждал човек с деомера на брат ти или като на жена ти.
Едва тогава Родри осъзна, че е станал свидетел на магия и тя е била извършена именно от Джил. Почувства се така, сякаш вече разнебитеният му свят отново се е преобърнал, като го е оставил да си стъпи на краката. Както изглежда, Гуин разбра погрешно мълчанието му.
— Слушай, Саламандър знае какво прави. Той излива в нея достатъчно магнетизъм, за да оздрави слон, при това от собствената си аура.
— Това според теб добре ли е?
— Разбира се, че е добре! Хайде, не е необходимо да ревнуваш от собствения си брат!
Последните думи прозвучаха на Родри толкова безсмислено, че той поклати глава, сякаш да ги пропъди като бръмчаща муха. По-късно, когато Джил седна, мъртвешки бледа, но все пак способна да се усмихне, и тревогата му се уталожи до положение, че можеше да разсъждава ясно, той си спомни странната забележка, но този път тя го прободе право в сърцето. Джил и Саламандър бяха пътували в продължение на седмици из цял Бардек, за да го търсят. Установи, че ги наблюдава отблизо, докато седяха под магическата сребърна светлина, събрали глави, шептейки неща, които той не разбира — и се запита защо преди така и не е забелязал колко интимни изглеждат.
Може би ако Джил беше в нормалното си състояние, щеше да забележи веднага, че с Родри става нещо, но прибирането на вълка я изтощи, а чувството за опасност й пречеше да се отпусне и почине. Цяла нощ спа на пресекулки, будеше се често, за да премисля необикновените сънища, които сънуваше: хилещи се магьосници с горящи тъмни очи; огромни вълци, който идваха от въздуха и посягаха да прехапят гърлото й. Накрая, около час преди разсъмване, когато небето избледня и стана светлосиво, тя се предаде, измъкна се от одеялата си, оставяйки Родри, здраво заспал и хъркащ, с ръка, преметната през лицето. На около двеста ярда от лагера, кацнал върху жълтеникавокафява скала, Саламандър стоеше на пост. Препъвайки се и прозявайки се, тя отиде при него.
— Би трябвало да спиш — отбеляза той.
— Не мога. Чувствам се така, сякаш Адовият властелин ме е влачил в продължение на двайсет мили зад колесницата си, но не мога да спя.
— По-точно как се чувстваш? Обезсилена, може би зле, слаба, немощна или направо болна?
— Само уморена, благодаря. Или е… — тя се поколеба, мислейки. — Нещо не е наред, но не мога да установя какво. Не е главоболие или нещо подобно, а… нещо липсва.
— Липсва ли?
— Липсва. Сякаш заедно с вълка е умряла и част от мен. Продължавам да мразя тъмния деомер и всичко, което той представлява, но не го мразя вече по същия начин. Сега всичко е изстинало. Разбираш ли нещо от това, което говоря?
— Разбирам, а освен това е за добро. Помисли непредубедено, бухалчето ми. Да предположим, че някой отиде при хирург с тумор, който се е издул под мишницата му, и в омразата си към заболяването хирургът започне да крещи, да псува и боде с ножа злощастното образувание. Това ще бъде ли добре за пациента?
— Естествено, че няма да е добре. Виждам какво имаш предвид — да преследваме злото хладнокръвно, да режем, внимателно, но дълбоко.
— Точно така. Точно така.
Саламандър щеше да каже още нещо, но Джил се прозя така силно, че потрепери. Той сложи разтревожен ръка на рамото й и впери поглед в очите й.
— Уморена си наистина, гургулице моя. Погледни натам и виж как зората прогонва с розови пръстчета гарваните на нощта, като ги обстрелва с бойните си стрели от слънчеви лъчи, така че според мен е време да се върнем в лагера и събудим останалите. Колкото по-бързо тръгнем на път, толкова по-скоро ще хапнем истинска храна.