— Какво искаш да кажеш? — прошепна тя.
— Знаеш какво искам да кажа. Ще говорим за това по-късно. Съжалявам, яребичке моя, но трябва да тръгваме. Можеш да ме кълнеш, докато яздиш.
И наистина го кълнеше, защото се оказа, че натъртванията й не са въображаеми, а действителен резултат от прибързаното трясване във физическото тяло. Беше изключително болезнено да се държи върху гърба на коня. След няколко мили нямаше повече сили за нищо, освен да размества тежестта си на седлото, напразно опитвайки да облекчи болезнените мускули и стави, особено при сътресенията, когато конят стъпеше особено рязко или леко се препънеше. Саламандър и Родри се опитваха да разговарят с нея, но тя им се зъбеше по един и същи начин, докато накрая престанаха да я закачат. Гледката наоколо изобщо не стигаше до нея — само с част от съзнанието си забеляза, че минават през обработени земеделски земи — сигурен признак, че наблизо има град.
Минаха, както й се стори, седмици на агония, когато в един след пладне стигнаха Пастедион. За обикновеното й зрение градът беше приятен, изграден преди всичко от светъл жълто-кафяв камък и осеян с пищни градини. Докато водеха конете по павираните улици, чуха звънка симфония, която отекваше нежно в топлия, изпълнен с мирис на цветя въздух; глухо ехтящи храмови камбани; сопранов звън от накачените с пискюли такъми на малките сиви магаренца, които мнозина от минувачите водеха след себе си.
— Трябва да си купим едно от тези — оповести Саламандър.
— Защо, в името на всички богове, ни е притрябвало скапано магаре? — озъби се Джил. — Само това ми липсва — още една проклета четирикрака тревога, която да върви след мен.
— Мила ми гургулице! Колко зла си станала! Ако не беше тръгнала, противно на желанията на учителя си, да се рееш из пространството, нямаше да си така натъртена.
— Учителят ми може и да доживее лятото, ако престане да дърдори толкова много.
Докато вървяха, около тях започнаха да се трупат хора без работа, деца, жени с пазарски кошници. От време на време някой подвикваше по най-приятелския възможен начин, за да им каже, че със седмици са закъснели за големия пазар на коне. В центъра на града откриха голям площад с калдъръм и два фонтана. От едната страна беше резиденцията на архонта, или поне така каза Саламандър, а от другата — храмът на Далей-о-Контремо. Зад измазаните стени, изписани с богове, плаващи на кораби по нощното небе, се издигаха извитите покриви на група продълговати сгради и върхове на статуи, изобразяващи видни предтечи. Насред стената имаше дървена врата с чифт кръстосани весла над трегера. Саламандър заблъска с все сила по нея.
— Да се надяваме, че ще ни пуснат — промърмори Родри. — Наистина приличаме на най-долни отрепки.
Ако не ги пуснеха в храма, нямаше друго сигурно място за тях. Джил внезапно осъзна колко са мръсни и изпоцапани от пътуването, Родри и Гуин не бяха бръснати и стояха начумерени като крайпътни разбойници, но на Саламандър сякаш никога не му никнеше брада, нито пък се случваше да изпадне в лошо настроение. Конете, натоварени с окалян багаж, бяха мършави и опръскани с кал, краката им се подвиваха, а главите висяха от изтощение.
Вратата се отвори и показа млад, висок и строен жрец, в безукорно чиста тъмносиня одежда и пристегната с катарама от чисто злато гъста къдрава коса.
— Брей, брей, колко странни неща изхвърля приливът на брега! — рече той по бардекски на Саламандър, усмихвайки се като на отдавна чакан роднина. — Каква приятна изненада! Влизайте, влизайте! Негова святост ще се радва да ви види. — После се поколеба, надничайки зад него. — Но не съм сигурен, че имаме място за всичките тези коне.
— По-късно ще ги заведем в обществени конюшни или ще измислим нещо — рече Саламандър, също на бардекски. — Но ни пусни веднага, брат Мерано, защото инак ще ни убият на улицата.
Като чу това, жрецът нададе вик и други млади мъже в сини одежди изтичаха да въведат конете в комплекса, като едновременно ги държаха настрана от оградените с цветни лехи апетитни поляни. Саламандър и Родри се хвърлиха сред бъркотията, сграбчиха поводи и завикаха на дърпащите се животни, а Джил застана в рамките на вратите, за да не пречи. Беше толкова уморена, че усещаше мускулите си като водна каша, която се плиска из кожата й. Прозя се, облегната на стената, за да не падне. Всъщност докато не видя Гуин. Той въвеждаше последните няколко коня или по-скоро се опитваше, защото всеки път, когато приближеше към прага, внезапно спираше разколебан, сетне отстъпваше и отново се опитваше. Съдейки по израза на лицето му, всеки момент щеше да се разплаче, досущ мъничко детенце, което, мобилизирайки цялата си воля, напира да се преметне презглава, както по-големият брат, но всеки път пада.