— Какво става? — подвикна Джил.
— Не зная. О, фъшкии, всъщност зная. Те са издигнали преграда за такива като моя милост. Щеше да е по-добре да ми беше прерязала гърлото в проклетата ферма, където ме намерихте.
— Какво искаш да кажеш? — тя се отлепи от стената, получила нов прилив на енергия. — Някой чака ли те вътре?
— О, не това. Хората, от които се страхувам, нямат достъп до такова място. Работата е там, че то не е достъпно и за мен самия.
Тя побърза да излезе от портите и тогава се появи сивото й гномче, което сочеше с мършаво пръстче към въздуха над външната стена. Джил вдигна очи и отначало не видя нищо, но когато ги присви, успя да забележи едно блещукащо изкривяване, сякаш гледаше през стъкло. С увиснала челюст Гуин бе втренчил поглед в същото празно място. Джил внезапно осъзна, че би могла да използва това като извинение и да го изпрати с конете в някакъв хан или конюшня, където… Където какво? Където той най-вероятно щеше да стане лесна плячка на старата си гилдия.
— Саламандър! — кресна тя. — Нещо не е наред!
Придружен от купчина жреци, Саламандър дойде бегом навън, видя Гуин, погледна нагоре и изпсува под нос по възможно най-нерелигиозен начин. Брат Мерано очевидно оцени по същия начин проблема, макар и да не споделяше подобни езикови вкусове.
— Да се славят веслата на Бащата на вълните! Питам се, какво предизвиква тази неприятност? Той роб ли ти е?
— Не, освободен човек. Белязан е от… е, да речем, лоши другари в младостта си, или поне така предполагам — Саламандър изгледа Мерано с многозначителен поглед. — Той се е поправил. Ще ти се закълна на олтара, ако трябва.
— Това няма да е необходимо. Въпросът е как ще го вкараме вътре.
Гуин рязко се обърна и макар изражението му да не издаваше нищо, Джил предположи, че се бори със сълзите си.
— Едва ли бихме могли да извършим церемония тук, насред улицата — продължи Мерано.
— А защо да не можем? — Саламандър изведнъж се усмихна широко. — Ще се откажем от кълбетата благовонен пушек, литаниите, прекрасните ленени одежди, ехтящите гонгове и все пак ще извършим церемония — ела тук, гургулице моя, и хвани лявата ми ръка. Добре. Сега сложи твоята лява ръка на рамото на Гуин, ей така, небрежно, сякаш искаш да му кажеш нещо насаме. Сега ще сложа другата си ръка на другото му рамо по същия начин и ето че сме готови!
Още щом Саламандър затвори кръга, докосвайки Гуин, Джил усети как през тримата започна да се носи сила. Космите на ръцете и врата й настръхнаха; рояк Диви се гмурнаха в протичащата сила като плувци в река; Гуин отметна глава и дъхът му шумно секна. Този път, когато вдигна поглед, Джил видя преградата — сияйна сфера от сила, която похлупваше комплекса, цялата изпъстрена със странни сигли и пламтящи петолъчни звезди.
— Аха, ето къде е бедата — промърмори Саламандър. — Копелетата скапани са му белязали аурата.
Джил погледна Гуин отново и видя във въздуха над главата му да се носи обърната петолъчка. В този черноват, мъжделив белег имаше нещо толкова гадно и изкривено, че — би могла да се закълне — замириса на развалено. Изведнъж той пламна и изгоря, сбръчка се и се превърна в сгърчена пепел и малко вонящ дим.
— Това е — обяви Саламандър. — Хубаво, Гуин. Гледай сега какво става.
В мига, когато Джил пусна ръката му и отстъпи назад, преградата изчезна от зрението й, а Дивите се пръснаха, изпълнени с разочарование. Гуин взе поводите на конете, тръгна към вратата, пое дълбоко дъх и премина през нея. Брат Мерано си позволи да възликува. За миг Гуин едва не се разплака, изтри енергично очи с опакото на ръката.
— Благодаря ти — обърна се той към Саламандър. — Твой съм до края на живота си.
— Всъщност бих предпочел да си не мой, а свой, но винаги мога да поискам услуга от теб. А сега, след като всички сме тук, може би ще направим добре да затворим портите, брате Мерано. Имам да разкажа на твоя ръководител една съвършено странна, екзотична, призрачна и въобще — необикновена история.
— Разказите ти са все такива, зная — рече Мерано, усмихнат широко. — Затова всички толкова се радваме да те видим.
Още щом влезе в храмовия комплекс, Родри усети как мрачното настроение се разнесе също така осезаемо, като че някой беше свалил влажна наметка от раменете му. Дори когато погледна назад и видя как Джил държи ръката на Саламандър и разговаря интимно с Гуин, не му мина нищо друго през ума, освен че се опитваха да решат какво да правят с повече от двайсетте допълнителни коне, защото те се превръщаха в досадна неприятност, и ако зависеше от него, би се лишил с удоволствие от тях. Когато кръгът се разпадна, той подвикна на Саламандър: