— Всички вече са вързани на колчета. Засега това стига.
Саламандър му махна с ръка и влезе бавно вътре, разговаряйки с Гуин, а Джил ги следваше. Родри се уплаши, като видя колко уморена изглежда, с тъмни кръгове под очите и олюляваща се походка. Младият жрец, който се представи като брат Куитано, също беше забелязал състоянието й.
— Жената с вас? Тя болна ли е?
— Само много уморена. Яздихме ужасно дълго през планините, докато стигнем до вас.
— Тогава нека я отведем да поспи в къщата за гости, където ще бъдете настанени всички. Еван може да говори достатъчно за всички и вероятно ще го направи.
На Родри му трябваше малко време да осъзнае, че казвайки Еван, жрецът има предвид Саламандър. Освен това си помисли с известно раздразнение, че би трябвало веднага да се сети за действителното име на брат си още преди това.
Джил се опита да твърди, че се чувства прекрасно и не е ни най-малко уморена, но не продължи да настоява дълго, Родри я подхвана с една ръка, за да я крепи, докато следваха жреца през лабиринта от сгради и колиби в огромния комплекс. Къщата за гости се оказа приятна дървена постройка, варосана отвътре и отвън, с три стаи и много легла. В централното помещение имаше дори рафт с около десет свитъка, а край тях стоеше стойка за четене.
— По това време на годината ще бъдете съвсем сами — рече Куитано. — През лятото идват много гости, повечето от тях по правни проблеми. — Той отиде до един скрин и започна да рови из него. — Да, тук има достатъчно чисти одеяла. Вземете каквото ви е нужно. След това всички можете да посетите нашата баня, ако желаете.
— Искам от дъното на сърцето си — отвърна Родри. — Джил, ти ще направиш по-добре първо да се наспиш.
— Няма да споря с теб, любов моя — тя приседна на края на леглото и се прозя, разтърквайки лицето си с ръце. — Едно одеяло ще е съвсем достатъчно, благодаря.
Куитано заведе Родри до една от големите продълговати постройки, които беше видял от улицата, и го въведе в типична бардекска приемна зала, по чиито стени имаше изписани сцени, представящи богоподобни същества, които основават градове и раздават свитъци със закони на угоднически кланящи се човеци. Горе, на покрития с червени и сини плочки подиум, седяха, кръстосали крака, Саламандър и Гуин. Саламандър говореше с един възрастен мъж, облечен в дълга червена одежда. Изглеждаше много стар, тъмното му лице, изпъстрено с бръчки и торбички, беше заобиколено от чисто бяла къдрава коса, но седеше изправен и черните му очи излъчваха властна сила.
— Негова святост Такитон — прошепна Куитано. — Поклони му се, като приближиш.
С най-голямо удоволствие Родри направи пред върховния жрец възможно най-ниския поклон и бе възнаграден с усмивка и махване на една сбръчкана ръка, с която старецът му нареждаше да се качи на подиума. Настани се малко зад Саламандър и до Гуин, който седеше стиснал устни като човек, решен да не издава своя ужас.
— А, Родри — рече Такитон, — брат ти ми разказа за теб.
— Наистина ли, Ваша святост? — тъй като двамата със Саламандър бяха обсъдили какво трябва да се говори по време на пътуването, той знаеше какво се очаква от него да каже. — Смирено се надявам, че ще намерите добротата да ми простите за нарушаването на свещените закони на вашите острови.
— Добре казано, но ти не си първият и без съмнение няма да си последният младеж, който е изгубил свободата си на комар. Онова, което ме безпокои, е този подправен договор за продажба — Такитон вдигна вече много смачкания лист хартия от дървена кора на светлината, която падаше през високите прозорци. — Еван, двамата с теб ще обсъдим това насаме по-късно. Но още този следобед можем да започнем законната процедура по освобождаването на брат ти.
— Благодаря, Ваша святост — отвърна Саламандър. — Според вас колко време ще отнеме?
— О, най-вероятно немалко. Архонтът има свой начин да върши нещата, а предстоят и няколко официални празника, които ще трябва подходящо да се отбележат.
Родри погледна към Саламандър и видя, че той кима с невъзмутима усмивка в знак на съгласие, но Гуин още повече се напрегна. Той стисна ръцете си, докато кокалчетата на пръстите му побеляха в скута. Самият Родри усети как го пробожда остър страх — враговете им бяха съвсем наблизо, а ето че щяха да са принудени да седят в този храм и да чакат, докато бъдат догонени.