— Когато наехме този капитан, ни казаха, че бил най-добрият на Ористина, и очевидно е така. Имаше моменти, когато наистина смятах, че сме осъдени, но той неизменно ни измъкваше. Него би трябвало да черпите, господа, а и да му задавате въпросите си.
Не изпитваше каквото и да е съмнение, че на сутринта, когато Илейно слезеше на сушата, те ще направят точно това. Също така непоколебимо вярваше, че корабният капитан е способен да лъже достатъчно добре, за да ги убеди, че пътуването е било толкова нормално, колкото може да бъде едно ужасяващо преминаване на океана.
Когато се върна в стаята си, Невин намери Перин, седнал на подиума в приемната. Осветена от кандилата, червената коса на лорда блестеше, прясно измита и с цвят на мед.
— Тук имат великолепни бани, Невин. Един слуга ми показа къде е нашата и се почувствах чудесно, когато смъкнах вонята на онзи проклет кораб — той се вгледа с укор в стареца. — Но, ъ, бихте могли да ми кажете, че ще изминем целия този гаден път до Бардек.
— Забравил ли съм? Е, сигурно така трябва да е станало. Напоследък много ми се струпа на главата.
— Е, поне Кълин не може да ме докопа тук и това е най-важното за мен — Перин въздъхна и се загледа с празен поглед във фонтана със синьо-белите плочки, който бълбукаше в средата на помещението. — Джил се намира на североизток оттук.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм. Това е нещо като… е, ъ, а, като сърбеж всъщност — той се изправи и бавно се завъртя като парче магнетит, който се обръща, за да посочи юг. — Когато застана така, имам чувството, че чеша сърбежа, а Амир ми каза, че посоката, към която гледам, е североизток.
— Така да е. Чудесно, момчето ми. Докато бяхме в Аберуин, говореше за обезщетение и наистина това е един великолепен начин да го изплатиш. Ако намерим Джил, при това без сканиране, това страшно ще обърка враговете ни.
— Врагове ли?
— О, я виж, сигурно съм забравил да ти кажа и това. Нещо като че ли започвам да остарявам. Трябва да знаеш, че хора, които владеят злата магия, се опитват да открият Джил и Родри преди нас. Трябва да ги спрем, защото са злокобни убийци.
Перин го погледна, понечи да каже нещо, сетне направо се срина в безсъзнание. Невин въздъхна и си каза, че отсега нататък трябва да внимава какво говори. Повика Амир и двамата пренесоха Перин в леглото.
Няколко часа след полунощ, когато промяната в астралните приливи се уталожи, Стария отиде в Храма на Времето и установи онова, което отдавна чакаше — статуята на Невин беше оживяла. Когато влезе в помещението, студеният сив камък се бе превърнал в жива плът и пронизващите сини очи сякаш гледаха към него.
— Много добре, враг мой — рече в мислите си Стария. — Скоро ще се сражаваме за последен път — ти и аз!
Но преди това трябваше да се погрижи за нещо друго. През последните няколко дни той прибягна до различни обреди и методи за сканиране, като се започне от гледане на шепа пръст и се свърши с действително астрално пътуване, опитвайки се да открие кои точно могат да са враговете му в Тъмния съвет. Нищо не откри. Тъй като беше далеч по-опитен в изтръгването на сведения, отколкото всеки отделен член на Братството — в укриването им, оставаше само да предположи, че неколцина са обединили силите си срещу него. Освен това беше изгубил Барума; всеки път, когато се опитваше да влезе във връзка с ученика си, получаваше само най-смътна представа от съзнанието му, хванато в капан и вързано от мощна магия. Вероятно би могъл да пробие защитата, но предпочиташе първо да разбере кой е врагът.
В най-тъмната нощ, когато астралните сили се оттичат и умиряват под председателството на Земята, Стария реши да извърши ритуал в тайното помещение, в сърцето на вилата. Събуди един от домашните роби и накара изплашеното момче да донесе от клетките в конюшнята два тлъсти заека, вързани, но все още живи, сетне го отпрати да спи. Понесъл зайците в една ръка, а фенера — в друга, той се потътри и запуфтя по малкото стълбище, задвижи механизма на тайната врата и влезе в тъмната като катран стая. Стените, таванът, подът — всичко беше боядисано в черно, както и олтарът, който се намираше на северната страна, под един гоблен с обърната петолъчна звезда.
Стовари зайците на олтара, където те започнаха да се борят и да пищят, доведени до пълен ужас от самата атмосфера на помещението, но той взе обредния нож с дългото острие и ги заудря по главите с тежката, обсипана със скъпоценни камъни, дръжка, докато не се отпуснаха неподвижни. По-късно щяха да умрат, сега имаше нужда от тишина, за да се съсредоточи. Докато обикаляше стаята по посока, обратна на часовниковата стрелка, за да запали черните свещи в поставките, закачени на стената, започна да нарежда под нос зла песен, по-стара от времето на Зората — остатък от едно изкуство, познато и презирано още далеч преди предтечите на бардекците и деверийците да напуснат тайнствените си родни страни.