— Много си ми ясен, Перин — отвърна Невин. — Ако отплаваме за Индила, можем да спестим най-малко една нощ, а трябва колкото може повече да бързаме. Боя се, че ще тръгнем отново по море, но този път няма да е за дълго.
Когато започна да събира багажа на Невин, Перин си помисли, че отплащането се оказа много по-мъчително, отколкото предполагаше, докато се намираше на сигурно място в приятния затвор в Елдид. За първи път също му хрумна да се запита какво ли ще каже или ще му направи Джил, когато отново се срещнат. Хванат в капан от ужас и желание, започна да трепери толкова силно, че трябваше за миг да приседне и поеме дълбоко дъх.
Предвиждането на върховния жрец, че архонтът ще забави някой и друг ден случая с Родри, се оказа прекалено оптимистично. Дни наред Джил и приятелите й оставаха в храмовия комплекс, чезнеха там, както предпочиташе да си мисли тя, докато Саламандър и брат Мерано притичваха между храма и двореца на архонта, за да подкупват най-различни държавни чиновници, да уреждат срещи с този или онзи чиновник. През останалото време чакаха да се върнат съобщения, че този и този е приел смирения им дар, или че е възможно еди-кой си писар да се намира в своя кабинет в определено време. За Джил единственото добро в цялото това туткане беше, че разполага с предостатъчно време, за да работи върху упражненията си по деомер.
Следобеда, когато Невин напусна Сурат на път към Индила, Саламандър се довлече в къщата за гости, притиснал театрално едната си ръка към челото.
— Чудотворящият вещер от далеч-далечния Север има главоболие, от каквото заслужава да страда най-големият демон в най-дълбокото пъкло — оповести той. — Моля те, о, прекрасна варварска прислужнице, бъди така добра да ми налееш вино от онова шише.
С тези думи се просна по гръб върху леглото си и запъшка, докато тя не му наля, но пък намери сили да седне и вземе чашата. Раздразнени, Гуин и Родри гледаха представлението, но Джил разпозна симптомите на Саламандър.
— Какво не е наред? — сопна се тя.
— Всъщност не съм сигурен дали има нещо, което да не е наред. Само е невероятно досадно — направи пауза, за да отпие наведнъж половината от виното. — Най-накрая разполагаме с адвокат и брат Мерано ме уверява, че бил най-добрият, който можем да намерим.
— Какво сме имали? — поиска да знае Родри.
— Юридически съветник. Човек, който познава законите и може да говори вместо теб в маловера на архонта.
— Защо да не говоря самият аз? Или това е така, защото продължавам да съм роб?
— Тук, в маловерите, никой не говори сам за себе си, о, братко мой.
— А защо?
— Защото така! Такъв е обичаят. Наемаш човек, така както, ако искаш да промениш цвета на някакъв плат, го отнасяш в гилдията на бояджиите. Като се стигне до процес, адвокатите знаят всички номера в занаята и убеждават хората да гласуват за техния клиент. Ако арестуват Барума, той ще има също адвокат. Трябва да знаеш, че архонтът произнася окончателната присъда по дадено дело, но всъщност не той го гледа. Избират с жребий сто свободни граждани, които влизат в състава на нещо, наречено жури, и след като се свърши с приказките, точно те с гласуване решават достойнствата на едната или другата страна.
— Какво? — Родри беше изключително вбесен. — В живота си не съм чувал нещо по-глупаво и недостойно! Защо трябва да приемам отсъждането на куп хора от простолюдието за закон?
— Защото нямаш друг избор, безумецо! — Саламандър свърши с виното и протегна чашата си. — Моля те, асистентко моя, до ръба. Някак си знаех, че ще е много трудно.
— Щом нямам друг избор — тогава нямам — продължи Родри. — Но не съм длъжен да ми харесва.
— Точно така. Моля те само едно — когато разговаряш с адвоката, дръж своето благородническо възмущение здравата сграбчено в най-дълбоката част на сърцето си. Той ще дойде тук след вечеря да чуе нашия разказ, което означава, че ти и аз ще направим добре да се затворим и да репетираме нещо убедително. Помни, че не бива да споменаваш и дума за тъмен деомер, Ястреби и прочее, и прочее. Такива неприятни истини са най-нежеланите посетители за ушите на нашите многоуважавани островитяни.
Когато адвокатът пристигна, Джил реши да не присъства на разговора, но вместо да седи сама с Гуин в къщата за гости, се разходи из парка. Току-що беше стигнала до цветната градина при външните порти, когато се появи нейното сиво гномче, което махаше възбудено ръце, танцуваше и подскачаше.
— Случило ли се е нещо?
То кимна утвърдително и посочи на югозапад.