— Не разбирам.
То се хвана за глава и затропа раздразнено. Джил коленичи на калдъръма, а то изтича на няколко крачки, сетне започна бавно и тържествено да върви към нея, като едновременно с това сочеше на запад.
— Някой идва към града покрай реката ли?
То кимна утвърдително, с очевидно облекчение, сетне сгърчи личице, опитвайки се да мисли.
— Лоши хора ли идват?
Очевидно не, ако се съдеше по отговора му, после то продължи да мисли.
— Приятели тогава?
Този път получи ново потвърждение. Но Джил не можеше да си представи и един-единствен човек от островите, който да отговаря на такова определение.
— Я слушай — рече най-накрая тя. — Можеш ли да изиграеш по някакъв начин името на този човек?
Опечалено, гномчето поклати отрицателно глава.
— Там е бедата, така ли? Той няма някакво лесно име, като Блейн или Родри, което да е свързано с определено значение.
Точно така, ако се съди по начина, по който поклати глава, нямаше.
— Бардечка ли е или бардекец?
Не беше.
— Някой от Девери?
Гномчето кимна утвърдително, но тя просто не можеше да повярва.
— Как биха могли да дойдат тук през зимата? Че никой не би могъл… о, разбира се! Да не искаш да кажеш, че идва Невин, а?
Усмихнато, гномчето заподскача високо и запляска с ръце, кимайки утвърдително. Джил се разплака, преизпълнена с облекчение, а в същото време съществото се покатери в скута й и започна да я потупва по бузата.
Когато Саламандър научи вестта, след като адвокатът си отиде, реакцията му се оказа не по-малко силна. Гертдинът седеше и подсмърчаше, а Джил за първи път осъзна как се е страхувал и колко упорито се е старал да поддържа маската си на бърборещ глупак. Най-накрая той избърса очи, изсекна се в копринена носна кърпичка и изписа на лицето си една от своите типични глупави усмивки:
— В такъв случай много хубаво, мое най-магично свраче. Както излиза, може би ще доживеем да помъчим боговете още малко. Каза ли гномчето на какво разстояние се намира старецът?
— Разстоянията не значат нищо за Дивите.
— Точно така. Надявам се да е наблизо, защото се съмнявам, че сканирането ще бъде безопасно. По-добре да изчакаме тук той да ни намери, както съм убеден, че ще направи — надявам се, по-рано, отколкото късно, или пък прекалено късно. О, най-възторжена радост! Както излиза, бил съм прав да приложа моята най-последна, съвършено хитра и потайна военна хитрост.
Джил простена.
— О, Адовият властелин да го вземе! Какви пак си ги забъркал, а?
— Нищо ново. Искам да кажа — наех адвоката и настоях да се отправят официални обвинения срещу Барума. Сега имаме основание да останем на сигурно място в храма, колкото си искаме. Джил, гургулице моя, от мен да знаеш — няма по-добър начин да пропилееш много време, от това да започнеш съдебно дело.
Хората на архонта нямаше откъде да знаят, че човекът, когото търсеха да му връчат призовка, се намира само на десет мили от Пастедион, макар че Барума не беше, честно казано, на себе си по смисъла на закона.
Високо в планините на изток от града Майстора на Ястребите и двамата му калфи се бяха подслонили от непрестанните дъждове в обществен кервансарай, осигурен от архонтите на Пастедион. Тъй като през лятото често валеше, това място за почивка можеше да се похвали с дълъг навес, издигнат върху каменни колони вместо стени, а отдолу имаше плочник, който се спускаше от средата към краищата, така че дъждовната вода изтичаше веднага обратно. Докато стояха на високото, оставаха относително сухи. Ястребите бяха свикнали на физически несгоди, така че за тях навесът представляваше лукс, но всички мускули на Барума бяха сгърчени; той се намираше в окаяно състояние, напълно изтощен. Съзнанието му обаче беше започнало борба срещу това да стои омагьосан.
Нямаше собствена воля в истинския смисъл на думата, но притежаваше ядро от омраза, скътано в някакво тайно кътче. Самите физически мъки я подхранваха и поддържаха жива — ужасът от Майстора на Ястребите я пазеше скрита. Често господарят го изпращаше в ефира да шпионира над Пастедион и защитения храм, за да търси следи от групата варвари. От време на време Барума виждаше сребърната пламтяща аура на магьосника елф, придружена от една или две обикновени, яйцевидни човешки аури, но така и не видя Родри, жената или Гуин. Майстора на Ястребите особено се притесняваше за последния, но не от някаква благородна грижа за своя човек, разбира се, а чисто и просто от страх да не би да издаде гилдията, като избърбори всичките й тайни по време на мъчения. В прикътаното си местенце скритата омраза на Барума се надяваше да стане точно така.