Трябва да съм много предпазлив, казваше си той, за да не стане така, че амбициите да надминат възможностите ми. От години вече Тъмното братство трупаше като в скрито съкровище познанието за деомера, подобно на тлъст богаташ, който злорадства над множеството си увиснали гуши и продължава да се тъпче, като подхвърля само незначителни огризки от сух хлебец и жили на просяците пред вратите му. Ястребите вършеха работа и затова им подхвърляха огризки; но тъй като едновременно с това бяха опасни, не получаваха нищо друго. Във вилата на Стария обаче имаше книги и осветени вещи, дори може би пленени духове, които щяха по команда да говорят за тъмни магии. Ако Майстора на Ястребите ги притежаваше, нямаше ли всеки убиец от островите да се умилква в краката му за някакъв дял? Нямаше ли да му платят със злато, а и с обожание, за да научат онова, което той знае? А след като веднъж Ястребите станеха учени и силни в тъмните изкуства, тогава нямаше повече да има Братство. Щяха да останат само Ястреби.
Преди никой не смееше да нападне Стария, боейки се от възмездие, но сега той бе довел опасен враг на островите. Останалите членове на Братството щяха да се съгласят, че всеки, който е довел на главите им съзнателно Господаря на ефира, а и, както излизаше, един от учениците му, трябва да е оглупял и изкукуригал. Без съмнение Братството нямаше да се съгласи Ястребите да разполагат с книгите на Стария, но стига веднъж да паднат в ръчичките на Майстора, то можеше колкото си ще да не е съгласно. Членовете му щяха да са добре дошли да си ги вземат, ако посмеят.
Оставаше, разбира се, проблемът с Господаря на ефира. Макар че Майстора на Ястребите нямаше никакво отношение към него, той можеше да се погрижи, щото никой на много мили наоколо да не помогне нито нему, нито на ученика му. В един момент двамата най-големи щяха да се срещнат на бойното поле и независимо кой щеше да победи, Майстора на Ястребите щеше да спечели. Или Стария щеше да е изгубил битката и мъртъв, или щеше да излезе победител, но сериозно отслабен.
Ако спечелеше Невин, Ястреба чисто и просто щеше да ограби вилата и изчезне. Или — ето тук беше най-изящната част от плана му — ако успееше да убие изтощения от битката Невин, Братството положително щеше да изпитва още по-голям страх от него и спокойно да го остави при книгите на Стария.
Оставаше обаче една последна голяма трудност — ами ако така и не успееше да намери Невин след последната битка? Майстора на Ястребите беше чувал, че Господарите на магията могат да се убиват на ефирно равнище, когато телата им се намират на много мили разстояние едно от друго. А той искаше да ги срещне физически, където да се нахвърли върху победителя. Затова трябваше да остави някаква трудно доловима диря, водеща Господаря на ефира направо пред вратата на Стария. Всичко звучеше съвършено логично на дъжделивия склон, логично и, което беше още по-важно, изключително печелившо.
Усмихвайки се на себе си, Майстора на Ястребите нареди:
— Отведете Барума надалеч в гората… Не, не му правете нищо! Прибери ножа, идиот такъв! Просто го дръжте надалеч, така че да не може да ме чува. Барума е много важен за нас. Той знае пътя до вилата на Стария. Всъщност, прасенцето ми, тази вечер ще се погрижа да хапнеш както трябва и колкото щеш.
Докато надничаше през замъглените си очи, Барума се усмихна от ухо до ухо и от устата му потече лига. Майстора на Ястребите го погали по главата, сетне даде знак и другите се задействаха. С помощта на черното мастило се готвеше да намери възможни съюзници — в тази част на острова гилдията имаше няколко предни поста, а той не смяташе да сподели това със Стария.
Същата вечер, след залез, Саламандър отново се върна с главоболие от съда. Гуин и Родри бяха отишли да цепят дърва, за да има с какво да си запълват времето. Джил беше сама в къщата за гости, когато магът влезе и се просна на леглото си. Без да чака молба, тя му наля вино.
— Имали сме неудача, нали?
— Колко проницателна си, о, яребичке на мъдростта. — Саламандър отпи голяма глътка и избърса уста с ръкава си. — Говорят, че искат да призоват Бриндемо за свидетел.