— Но това може да отнеме месеци!
— Точно така. Ако нашият тлъст приятел въобще доживее да стигне до съда. Мисля, че ще ни принудят да оттеглим иска — той довърши останалата половина от виното в чашата си и отново я поднесе. — Мъдрият архонт на този красив и изпълнен с фонтани град изглежда преизпълнен с нежелание да съди Барума.
— Без съмнение го е страх от Ястребите.
— Разбира се. Многократно ме уверяваха, че ако ставаше въпрос за нещо толкова просто като свободата на Родри и да си вървим по живо, по здраво, въпросът ни би могъл да се реши с пословичното мигване на окото. Имаше дори намеци за значително намаляване на обикновените такси заради необикновено дългото време, което сме били принудени да прекараме в очакване на решаването на един — ето тук от всички присъстващи чиновници ми се разиграва същинска пантомима от многозначителни намигвания и изпълнени с послания погледи — съвършено рутинен въпрос.
— Копелдаци! — Джил също си наля вино. — Не мога да си представя, че Родри ще е доволен, ако оттеглим иска. Той е решил лично да убие Барума.
— Колко прост трябва да изглежда животът за такива като любимия ми по-млад брат! — Саламандър се усмихваше, но пръстите му се бяха впили толкова силно в чашата, че Джил се уплаши да не счупи столчето й. — Но според мен нямаме голям избор.
— Защо? Доколкото разбрах, целта на това съдебно дело е да се печели време.
— Точно така, но да пилееш време, не означава да пропиляваш още един човешки живот. Ако архонтите поискат Бриндемо да се яви пред съда, Ястребите ще го убият по един или друг начин ако не в Милетон, то някъде по пътя. И моля ти се — дори не се опитвай да ми кажеш, че си го заслужава, защото колкото и да е корумпиран, той все пак душа носи, дете на боговете е и т.н., и т.н.
— Освен това не е пожелал да изпрати Родри в мините. Това ми стига.
— Ама ти си до мозъка на костите практична душичка, нали? Е, добре тогава. Утре ще помоля Негова святост тържествено да обяви освобождаването на Родри вдругиден — защото трябва да изчакаме едно денонощие след това, нещо, добре дошло за предстоящото ни рисковано начинание — ще го регистрираме при архонта, а тогава… е, добре, тогава смяташ ли, че можем вече да сканираме Невин?
— Ще разберат ли Ястребите, ако го направим?
— Най-вероятно.
Джил отпи от виното и се размисли над мрачните алтернативи. С последна въздишка Саламандър стана и все още стиснал чашата, отиде до поставката за четене, където стоеше дълга и дебела колкото детска ръчичка свещ, набодена върху железен шип. Той щракна с пръсти и я запали, намръщи се, щракна отново и я изгаси, сетне размаха ръце във въздуха и извика образ на свещ от чиста златиста светлина, която увисна над свитъка, разтворен върху поставката.
— За какво ти е сега да четеш това глупаво нещо? — сопна се Джил. — Трябва да мислим за бедата, в която сме изпаднали.
— Какъв зъл нрав имаш! Вече съм помислил за бедата и стигнах до заключение, че такова няма, искам да кажа, заключение. Също както в древната приказка за овчаря, хванат между лъва и вълка — независимо накъде се обърнем, ще се превърнем в нечия вечеря.
— Има моменти, когато изпитвам желание да те удуша.
— В това не се и съмнявам — Саламандър стоеше, приведен над свитъка, но Джил не можеше да прецени дали наистина чете. — Има моменти, гургулице моя, когато дърдоренето ми започва да дразни и самия мен. Това е един такъв случай.
Първата нощ след заминаването им от Индила Невин и хората му прекараха благодарение на попътен късмет в едно градче с малък хан и голямо пространство насред площада, където да се разполагат керваните. Втората нощ обаче той имаше наум конкретна цел — един храм на Далей-о-Контремо горе в планината, който не беше действащ, а по-скоро място за уединение на възрастни жреци. Намираше се на двайсет мили от Пастедион (един ден път с кон), достатъчно встрани, за да гарантира уединението на обитателите му, но и достатъчно близо до големия градски храм, за да могат по-младите жреци да проверяват дали по-възрастните им братя имат нужда от нещо.
Храмът представляваше комплекс от ниски, разлати бели сгради сред голям парк, увенчаващ върха на една канара на около триста ярда над реката източно от крайречния път. До него се стигаше по зигзагообразна пътека, изсечена в самата скала. Слънцето тъкмо залязваше, когато Невин и хората му пристигнаха в основата на пътеката. Той погледна нагоре, чудейки се как уморените коне ще се изкатерят дотам, и видя, че сградите са залети от розова светлина. Внезапно замръзна, защото тя се превърна в потоци от кръв — такова беше видението, което му се яви.