Слязоха от конете в покрития с плочи двор, украсен от кипариси и мраморни фонтани. Когато двамина притеснени слуги се втурнаха навън и оповестиха, че архонт Графейо не приема посетители, Невин сграбчи най-близкия за туниката и почти го вдигна във въздуха.
— Кажи му, че лорд Галрион от Аберуин е тук по спешен за гуербрета въпрос и че носи ужасяващи новини. Възрастните жреци, които служеха на Бащата на вълните нагоре по речния път, са избити. Разбра ли?
Робът изскимтя и енергично закима в знак на съгласие.
— Добре. А сега върви го доведи.
Скимтейки, робът се втурна в двореца, сякаш демони го щипеха по задника. Невин се усмихна, скръстил ръце.
Освобождаването на роб е радостно събитие на островите, а от бившия господар се очаква да просне весела трапеза за приятели и роднини. Но след кратката церемония, която върна свободата на Родри, Джил и останалите нямаха желание да празнуват. Те седяха мрачни до един в къщата за гости и обсъждаха какво да правят. Разговорът ту затихваше, ту се съживяваше, когато брат Мерано влезе забързан и донесе вестта:
— Родри, в двореца на архонта е дошъл девериец, който се представя за твой служител. Някой си лорд Галрион.
— Кой? — Родри погледна към Джил, която само сви рамене озадачена. — Не съм чувал това име преди.
— Звучи така, сякаш идва от древна хроника или нещо подобно — допълни Саламандър.
— Не зная нищо по въпроса — рече Мерано малко сопнато. — Но е довел със себе си група въоръжени мъже и архонтът се страхува, че ще започне да сече глави, ако не отидеш там и не го успокоиш.
— Е, ако можем да съдим по това, наистина става дума за елдидец — Родри стана и се засмя. — Добре тогава. Да вървим!
Разстоянието от храма до двореца беше само около двеста ярда, но на Джил й се стори, че няма край. За всеки случай поставиха Родри помежду си, но тя беше убедена, че във всяка сянка и на всеки покрив дебнат убийци, които чакат там, за да лишат Аберуин от законния му наследник. Нервите й още повече се опънаха, когато стигнаха в двореца и установиха, че архонтът е извел шепата си въоръжени гвардейци. На портите стояха двама копиеносци, а други двама пазеха вратата на великолепната каменна къща. При вида им Гуин се вцепени, но само за много кратък миг. Саламандър сложи приятелски ръка на рамото му и прошепна:
— Може ли някой тук да те познае?
— Не би трябвало. Но човек никога не е сигурен.
— Добре тогава, ако трябва да се лъже, остави на мен. Аз съм майстор на това изкуство.
Гуин успя да се усмихне. Въведоха ги в приемната зала на архонта — ечащо, пищно, покрито с виолетови и златисти плочки помещение. На пода под подиума седяха десетина деверийци, неудобно накацали по възглавниците, и отпиваха вино от непривичните за тях чаши. Джил хвана ръката на Родри и я стисна:
— Всички тези войскари служат на теб. Прави се, че ги познаваш. Русият с белег над едното око е Амир. Погрижи се да го назовеш по име.
После тя погледна към подиума и добрите съвети застинаха на гърлото й.
— Невин!
Докато се усети, тя тичаше като дете през дългата стая, без да мисли за възпитание и протокол. Старецът се засмя с привичния му смях, който звучеше като скърцане на врата, и слезе от подиума точно когато тя се хвърли в прегръдките му.
— О, Невин, Невин, просто не знаеш колко се радвам да те видя!
— Смятам, че мога да си представя, детето ми. Стига, стига, не плачи. Ще се сражаваме и ще победим.
Малко шокирана, Джил осъзна, че наистина ридае. Когато си избърса очите с ръкав, Невин извади от джоба на бригите един отвратителен стар парцал и го подаде вместо носна кърпичка, нещо дотолкова познато и обикновено, че й подейства като мощен талисман, който излъчваше здрав смисъл и кураж сред тъмните магии. Дотолкова, че почти не й се щеше да му го върне.
— Сега няма да е зле да отделим внимание на формалностите — рече Невин.
Той я хвана за ръка и двамата се качиха на подиума, където стоеше архонтът, видимо озадачен. Войскарите на Родри бяха също на крака, струпани около него, до един изпълнени с непреодолимото желание да докоснат гуербрета и се уверят, че е истински, жив и там заедно с тях. Някои ридаеха открито, но повечето мълчаха единствено с огромно усилие на волята. Сред цялата тази бъркотия Джил забеляза Гуин, който стоеше настрана; никога нямаше да забрави болката в лицето му — на външен човек, прокуден от всичко почтено и нормално. В сърцето си тя намери място за жал към него.