— Наистина защо ли пък да ги помни някой? — архонтът се усмихна кротко, разбирайки какво му се казва.
— Прав сте. Помощниците на великите хора никога не се помнят, макар и голяма част, как да кажа, от недотам приятната работа да се пада на тях.
— Наистина в известен смисъл трябва да се съжалява за това — архонтът взе сребърен поднос. — Мога ли да ви предложа сладко, лорд Галрион?
— Благодаря ви.
Когато Невин взе шепа бадеми, Джил проумя, че току-що пред очите й е сключена сделка, макар и да не разбираше точно каква.
Останаха още известно време за приличие, след което Невин побърза да избяга сред поредица от поклони и заявления за взаимно възхищение. Докато чакаха в осветения двор да доведат конете им, Саламандър не беше на себе си — едва ли не играеше джига на място.
— О, изключително блестящ ход, лорд Галрион! — той говореше на деверийски, а в планинската част на островите това беше равносилно на шепот. — Наистина много добре изиграно.
— Дръж си езика, бъбрив елф! — тонът на Невин беше уморен. — Не злорадствай за нещо, което може да донесе смъртта на всички ни.
— Но аз не разбирам — обади се Джил. — Какво получи от него?
— Разрешение да тръгнем след Ястребите. Ако не успея, това няма да е негова работа, но пък ако успея, няма да се повдига въпрос за отговорността ми пред закона.
— Но как разбра? Всичко беше дяволски неясно за мен.
— Мила ми гургулице — намеси се Саламандър, — не говорим въобще за определена дума или фраза — същността се състои в сбора от цялата вечер. Не съм виждал преди отстъпка, изтръгната по-добре от тази. Нашият Невин е толкова лукав, дори потаен, че започвам да се питам дали в края на краищата не е елф.
— Зная, че с това смяташ, че ми правиш комплимент, но престани да тържествуваш! — сопна се Невин. — Не си видял клането в храма…
— Е, това наистина е вярно, майсторе. Засрами ме.
Чу се тропот на копита и дрънчене на такъми по калдъръма. Слугите водеха конете иззад ъгъла. Начело, съвършено плахо и умилквайки се с отворена уста, вървеше Перин. При вида му Джил изръмжа буквално като куче и стисна дръжката на меча си. Когато той изпищя и се сви, отвращението й се надигна така, че едва не я задави. Това грозно създание, това мършаво животинче, което приличаше повече на гном, отколкото на мъж, този нещастник я беше насилвал със странния си, нечист деомер! Без повече да мисли, тя отиде до него, зашлеви го с едната ръка през лицето, а с другата го удари, колкото сила има, с юмрук в корема. Той простена и се преви на две.
— Стига! — Невин хвана китката й изотзад.
— Но, милорд! След всичко онова, което ми стори! Ще го убия.
— Няма да го убиеш, понеже аз ти заповядвам. Каквото и да ти кажа, няма да успея да те разубедя, така че го остави на мира, защото ти заповядвам.
Това тя беше в състояние да приеме, макар и много трудно. Освободи се от ръката на стареца и отиде при Родри, който стоеше начело на войскарите си, наблюдавайки я с лека, одобрителна усмивка.
— Помниш ли тази воняща, недорасла невестулка? — попита тя.
— Прекалено добре. Трябва да знаеш, че го хванах, след като сте се разделили. Сивото гномче ме заведе право при него, сетне му избих и демоните от сърцето, и гадостта от червата. Това е един прекрасен спомен, повярвай ми.
— Защо не го уби?
— Дадох обет, че няма — Родри се намръщи, дълбоко замислен. — Сега не си спомням дори пред кой бог съм го направил. Но обетът си е обет.
— Това е наистина така. Хубаво тогава, аз такова… просто се питах.
— Разбира се, че си се питала. Но нали разбираш, любов моя, аз се правя на човек, който има памет, но това не означава, че наистина имам такава. Онзи старец, Галрион, човекът, когото наричаш „никой“? Кой по дяволите е той?
Тя изпита чувството, което сигурно е изпитал Перин, когато юмрукът й залепи червата му към гръбнака. Цялото й отчаяние отново я заля и отново започна да се пита дали Родри някога ще е отново на себе си, след като не можеше да си спомни дори и Невин?
— Човек, на когото можеш да довериш живота си; най-големият магьосник в цяло Девери — това като начало — тя успя да се усмихне окуражително. — За останалите му дарби ще ти разкажа допълнително.
Тъй като беше съгласен с брат Мерано, че жреците на Далей-о-Контремо достатъчно дълго са търпели въоръжени варвари между стените си, Невин изпрати Саламандър, Перин и Прейд обратно в храма да съберат багажа и конете, оставени там, сетне отведе всички в един хан, който младият жрец препоръча — голям и чист, собственост на набожен мъж, а и нещо още по-хубаво — заобиколен от висока стена с железни шипове отгоре. За техен късмет по това време на годината можеха да разполагат с комплекса едва ли не изцяло и Джил, за голяма изненада на Невин, извади смайващо много суха пара, за да плати на ханджията.