— Готови сме — отвърна Родри. — Но знаеш ли накъде тръгваме?
— Зная… най-общо казано. Вилата на Стария се намира на изток, горе във високата планина. Сетих се нещо съвсем очевидно и попитах Дивите. Те я знаят добре — за да я избягват.
— О, Козоногите да го вземат! — изтърси Гуин. — Могат ли да ни отведат право там?
— Дивите никога не са водили право донякъде. Ще направя всичко по силите си да измисля нещо по-добро, но засега те са единствените водачи, с които разполагаме.
През Пастедион минаваше път, който водеше горе-долу на изток, но не беше много широк, нито пък покрит с чакъл или отводнен. В обратната посока — бяха казали жреците — се стеснявал до козя пътека, достигаща някакво незначително селце, но на изток се виел през планините, покрай Вардет и Вилинт — чак до другия край на острова. Невин се сети, че ако след освобождаването на брат си Саламандър беше поел този път, съвсем спокойно е щял да отиде право във вилата на Стария, стига, разбира се, тя да се намира източно от Пастедион, но на запад от Вилинт. На материално равнище Дивите лесно се объркват; за тях такива абстрактни представи като изток и запад са неразбираеми, да не говорим за действителни абстракции, като например време и разстояние, а без тях те могат единствено да следват пътища, по които са минавали преди, дори да са възможно най-дългите. Невин нямаше как да знае дали гномчетата, които се опитваха да му помогнат, по някое време не са тръгнали на изток, след това — в друга посока, дали дори не са се върнали обратно, или пък не са прескачали от връх на връх през цяла Суртина, за да стигнат до вилата на Стария. Ако се опитваше да намери някакъв обикновен човек или място, той би пуснал Дивите напосоки из местността, но не желаеше да ги изпрати близо до нещо толкова опасно като Стария, също както не би изпратил Саламандър да лети в прясно научената си и нестабилна птича форма.
— Между другото — попита той гертдина същата сутрин, — когато летиш, каква птица ставаш?
— Ще се смееш.
— Какво?
— Ами човек не може да избере точно птицата, чиято форма иска да приеме. Деомерът сам избира такава, която да отразява неговата природа. Това е все едно да замразиш вода в пръстен съд. Когато счупиш съда и ето ти лед във формата на съда.
— Така е, така е, но каква е птицата?
— Може би ще е най-добре да призная и да се свърши с това, о, Господарю на ефира. Колкото и да опитвам някаква по-благородна форма, винаги се превръщам в сврака.
Невин се разсмя.
— Виждаш ли? Хората се смеят.
— Извини ме, Ебани. Свраката лети наравно с всички.
— Колко мило. Но вярно, независимо че е жалко. Готов съм да променя формата си, ако имаш нужда от това. Стария никога няма да заподозре, че една гигантска сврака е способна на деомер. А пък е много възможно да се разсмее толкова силно, че да не успее да ми навреди.
— Ето това е един облог, в който не бих заложил и пукнат гологан. Много се съмнявам дали Стария се е смял от петдесет години насам. Аз сам ще мина в ефирното пространство, но няма да позволя на един чирак нещо толкова опасно.
— По-опасно ще бъде за теб, защото Стария те очаква.
— Ако се налага, ще поема този риск.
— Нека се молим да не се наложи. Знаеш ли, тук, на островите, имат една поговорка, че който сключи договор с Козоногите, неизменно бива предаден накрая. Значи, ако го направим, може би те ще ни отведат право при своя древен слуга. Или… О, извинявай! Доколкото съдя по израза на лицето ти, моят нескопосен опит да се пошегувам съвсем не е забавен.
— О, просто съм в такова настроение. Мисля за онова, което каза Гуин. Той се боеше, че Стария ни кара да отидем при него с някакви магични средства.
— Ами, може ли да е така?
— Разбира се, че не може! Не ставай суеверен глупак! Но това е една интересна мисъл. Нека предположим, че по някаква причина е искал да ме привлече тук, доколкото го познавам, най-вероятно за да ме убие. Не би ли бил Родри идеалната стръв за тази цел?
— Ето на това преспокойно е могъл да заложи.
— Хъм. Ще трябва да помисля по този въпрос. Чудех се откъде политическите врагове на Родри биха могли да намерят гилдия Ястреби, а може би през цялото време съм ги набеждавал. Така и не видях някакъв смисъл във всичко това. Ще трябва да разбера от Гуин какви точно заповеди е получил.
— Знаеш ли, о, възвишени майсторе на нашето общо изкуство, има нещо, което отдавна искам да те питам. Гледай например Гуин. Той най-вероятно е избил дузини мъже и жени, а пък ми се струва достоен за съжаление. Ето ти го, от друга страна, Перин, който е изнасилил Джил, макар и несъзнателно наистина, при това с огромни поражения за собственото си здраве и без дори да я нарани, а пък ми се струва изключително отблъскващ. Дали причината е, че Джил ми е любима приятелка, докато жертвите на Гуин остават хипотетични и съвършено абстрактни?