Те бяха особен вид същества, видимо неземни, без да са чисти духове — просто нечии присъствия с очертания, зад които не стоят истински тела. Тъй като той беше майстор на магията, разбираше, че вижда само отражения или проекции на тези същества от някакво равнище, отдалечено от астралното, и да се опитва да влезе в пряка връзка с тях, би било напразно усилие. Отначало прие, че сигурно са същества на Голямото зло, тъй като се появяваха на терен, подготвен за зла магия, но сетне си спомни, че обредното му помещение е мъртво и празно, а знамето с козята звезда не е нищо повече от изпразнен от съдържание символ. Той едва пое дъх, прободен от страха, който го прониза.
Точно тогава прогърмяха три много силни тътена — отекнаха из стаята и разтресоха стените. Олтарът, на който се беше облегнал, се разцепи от край до край със звук на огромен гонг, в трептящия въздух се вдигна облак прах от камъка. Стария изпищя и политна напред, но успя да мобилизира духа си — докато падаше, грабна фенера и изгаси пламъка, в противен случай помещението щеше да се подпали. Посред грохота и тътена чу или му се стори, че чува глас — една-единствена дума, кънтяща като гръмотевица:
„Нечист!“
Както лежеше в тъмнината, Стария отново изпищя; разля се ту на едната, ту на другата страна, опитвайки да стане, приклещен като обърната по гръб костенурка. Усещаше как блъска древното му сърце, как кръвта напъва във врата и слепоочията. За момент помисли, че смъртта ще го разпука отвътре, тъй както се разпуква растение, за да даде път на семето си. Сетне вратата, която така и не бе затворил както трябва, рязко се разтвори и вътре нахлуха роби. Появиха се фенери, разцъфна светлина; чу гласа на Пачела, която отдаваше заповеди, и усети много ръце да го сграбчват и вдигат на колене.
— Земетресение — задави се той. — Сигурно е било земетресение.
— Да, господарю — по гласа й разбра, че е изпаднала в паника и в същото време е озадачена. — Всички го почувствахме. Можете ли да виждате?
Тогава той разбра, че според нея е получил удар.
— Да, да. Това беше само шок.
С помощта на робите се изправи на крака и с ужас осъзна, че половината от прислугата му е тук, в забраненото помещение. Трябваше всички да измрат, но какво щеше да прави, ако я нямаше Пачела да се грижи за него? Разбра също така, че робите бяха изплашени от онова, което смятаха за природна катастрофа. Никой не проявяваше ни най-малка следа от необузданата паника, която помещението предизвикваше у жертвите си. Все още задавен и объркан, той оправи туниката си и освободи ръцете, които го държаха прав. Олюля се, но успя да остане на крака. Когато обаче се огледа, едва не падна отново, сега вече самият той обхванат от паника. Не само че олтарът беше пръснат на парчета по пода, но го нямаше и гоблена с петолъчката — не просто сбръчкан, скъсан или отпорен от стената, а го нямаше. Само един правоъгълник от опърлена, вече изстинала боя показваше къде е висял преди.
Студеното острие на истината го прониза: беше напълно сигурен, че вече е загубил започнатата от самия него война. Оставаше само враговете да платят за победата си.
— Ето, господарю — Барума ровеше с несръчни пръсти из дисагите, за да намери сребърния кинжал на Родри. — Това беше негово. Използвах го за сканиране.
Майстора на Ястребите взе кинжала и опита тежестта му, сетне се взря в гравирания на острието ястреб.
— Това какво е? Някакъв магичен символ ли?
— Не, господарю. Вероятно неговият знак. Варварите не могат да четат.
— Аха — Майстора чукна с пръст по острието, което зазвуча съвсем тихо. — Е, това определено е сплав, която не се намира на островите. Добре, прасенце мъничко. Това ще послужи великолепно за последната ни следа — той повика с ръка един от Ястребите. — Занеси го на пазара в Ганджало и го продай. Постарай се този, който го купи, да те запомни.