Когато онзи тръгна да свърши работата, Майстора насочи отново вниманието си към Барума, който клечеше до изстиналия лагерен огън и тъпчеше с две ръце храна в устата си. Представляваше противна гледка — лигав и мляскащ; едва не го уби на място, но се въздържа. Това удоволствие щеше да остане за по-късно, когато превземеха витата на Стария.
— Престани за малко да се тъпчеш и ми отговори. На какво разстояние се намираме от твоя господар?
— Сега залез ли е, или зора?
— Зора.
— Ще яздим цял ден. След това ще сме там.
— Добре, ще изчакаме в планината, докато Господаря на ефира е наблизо, а след това ще заложим капана.
На Стария му бяха необходими цял ден и голяма част от нощта, за да се възстанови. Докато лежеше, мъчейки се да поеме въздух, от усилието дробовете му свиреха и той осъзна, че тялото му е стигнало до края на неестествено удължената си издръжливост. Дори ако успееше да избие всичките си врагове — както Невин, така и Ястребите, — все едно, скоро ще трябва да умре. Отначало бесня и кле; после плака и трепери; накрая остана да лежи кротко, с изтощени емоции, опитвайки да обмисли положението. Явно Козоногите го изоставяха; рано или късно те неизменно постъпваха така, за да разберат дали черният маг ще устои без помощта им. Едва тогава можеше да мине в живота, който се нарича смърт.
Наистина бе дошло времето, макар че съжаляваше за това. Без съмнение неговите врагове живееха с убеждението, че физическата смърт ще означава край на неговата мощ; смятаха, че веднъж след като убият отвратителната черупка, която го притискаше надолу, ще се отърват завинаги от него. Но той знаеше, че само отива на друго място, където ще получи неограничената власт да отмъсти.
— Глупци! — прошепна Стария. — Някой ден ще се върна да пресуша душите им.
— Невин? Защо ми се струва, че знаеш точно къде отиваме? — попита Джил.
— Да, знам. Боя се, че съм бил самонадеян глупак, когато опитвах да направя всичко точно по моя начин. За щастие имах достатъчно мъдрост да приема помощта, когато ми предложиха.
— Дивите ли?
— Техните крале и повелители. Те са същества със завършено съзнание — силно различно от нашето, но въпреки това истинско. Те се намират в същите взаимоотношения с Дивите, както Великите с нас.
— Не зная защо, но изпитвам ужас винаги когато заговориш за Великите.
— Чудиш се защо ли? Защото си разумен човек, ето защо. Те не са само мили и приятни.
Яздеха начело на колоната малко пред останалите, така че можеха да разговарят, без да ги чуват. Тази сутрин, когато напуснаха лагера, Невин ги поведе встрани от пътя с аргумента, че не вижда причина да подплашва до смърт града, и се насочиха направо през дивите планини. Сега следваха поток, който течеше препълнен и подивял от пороищата и който, или поне така каза Невин, щял да ги отведе право до имението на Стария.
— Защо Стария не се опитва да ни спре?
— Не зная, но подозирам, че се готви да бяга, за да се спаси. Или всъщност това не е точно начинът, по който би трябвало да се изразя. Слушай, Джил, ще разбереш много скоро. От теб искам само едно — каквото и да ти кажа, прави го. Не ме интересува колко ще ти бъде мъчително — прави го.
— Разбира се. Аз обещах и така ще правя.
Към пладне Невин даде почивка. Докато Джил се гризеше вътрешно от любопитство и крачеше напред-назад, той отиде на един близък връх и седя в тревата близо час. Когато се върна, съобщи, че комплексът на Стария лежи точно пред тях. Вече изминаваха последните няколко мили, когато Джил забеляза колко тих е Невин, който седеше отпуснат на седлото, сякаш потънал в мисли. В този момент й напомни за баща й; изглеждаше също толкова изпълнен с досада и резервиран, както и Кълин, когато предстоеше да се втурне в битка срещу много превъзхождащи ги сили. На хребета на едно последно възвишение спряха запотените си задъхани коне, Невин се вдигна на стремената и прислони очи, за да се огледа.
— Ето я.
Вилата лежеше скътана в една зелена долина, като диамант на длан. Бели измазани стени отделяха парка от сградите — правоъгълна къща, конюшни, пръснати четвъртити бараки, до една покрити с обикновени дъсчици от червеникаво дърво. От наблюдателната им точка Джил видя, че там не помръдва нищо, дори животно.
— Невин? — попита Джил. — Над комплекса има ли наложени астрални печати?