— Както излиза, ти наистина си учила. Има, но сега веднага ще направя нещо по въпроса.
Невин се хвана здраво с две ръце за рога на седлото, затвори очи и се отпусна, привеждайки се към врата на коня. Няколко минути сякаш нищо не се случваше; след това главата му се вдигна рязко нагоре, но очите останаха затворени, докато цялото му тяло мърдаше и се тресеше.
— Готово — изведнъж той отново беше буден. — Е, прав съм бил в едно — Стария го няма. Предполагам, че ще е проблем отново да бъде намерен.
— Да не искаш да кажеш, че сме победили?
— Би ми се искало. Там има малка армия от Ястреби, изпокрити и спотаени в очакване.
— Ще атакуваме ли портите, милорд? — Родри бе приближил до тях. — Аз и хората ми сме готови.
— Твоите хора, а също Гуин и Перин ще останат тук горе с конете. С мене можете да дойдете ти, Джил и Саламандър, ако обещаете да не ми се пречкате и да оставите сражението на мен.
— Какво? Да не си мръднал?
— Ни най-малко. Във вилата има нещо, с което на всяка цена ще трябва да разполагам, за да проследя Стария.
— На мен ми се струва глупаво да влезеш в гнездо от убийци и просто ги помолиш…
— Това без съмнение е така, но всъщност аз няма да моля, а по-скоро ще се пазаря.
— Невин — намеси се Джил. — Усещам се вледенена. Отвсякъде сме заобиколени с опасност.
— Разбира се. Признавам, че това е донякъде хазарт. Ако смятах, че ще ни убият в мига, когато отворя вратата, не бих отишъл, но те ще искат първо да ме видят, ако не друго, то за да злорадстват. Разбираш ли, готов съм да се обзаложа, че са повече от убедени в моята пълна безпомощност пред въоръжената сила. Онези от нас, които изучават деомера на светлината, общо взето, ще предпочетат по-скоро да загинат, отколкото да причинят смъртта на друг човек, и тези глупави, попикани, набедени магьосници винаги са приемали това като знак за слабост — Невин дори се разсмя и проявата на добро настроение прозвуча като скърцане на ръждиви панти. — А сега, Родри, тук ли оставаш, или идваш при моите условия?
— Идвам — ако не за друго, то поне ще браня Джил.
— Е, добре тогава. Помни какво съм заповядал.
Невин слезе от коня, подхвърли поводите на сепнатия Гуин и тръгна с широка крачка надолу по склона, оставяйки другите да го догонят, както могат. Настигнаха го едва когато вече чукаше на предната врата — спокойно, като амбулантен търговец, дошъл да продава дрънкулки. Джил взе да се пита дали Родри не е прав, старецът започва да губи разсъдъка си.
— Ами, милорд, да не смятате, че те просто ще ни отворят, преизпълнени с учтивост? — попита тя.
— Не съм чукал по вратата с това наум.
Вдигна двете си ръце над главата, задържа ги за момент там, сетне с едно плавно движение бавно ги свали, докато пръстите му сочеха право към обкованата с желязо двойна порта на комплекса. С рев и свистене, силен вятър се стовари като таран върху нея. Видяха как дървото се разцепи, железният обков се разхвърча; една от портите се срина още веднага, другата отхвърча отворена и се пръсна в стената, която срещна. През рева и трясъка Джил чу ужасени мъже, че и жени да пищят, да се молят и да хлипат.
— Хайде, да вървим — отсече Невин. — Няма защо да се мотаем тук.
Той пое през сринатите порти, последван от другите. В пищната градина дърветата продължаваха да се поклащат и шумят от вятъра; статуите на предтечите лежаха, изпотрошени на земята. Робите на Стария се бяха скупчили в средата на квадратния двор, а навсякъде наоколо, сякаш за да ги охраняват, се бяха струпали множество Диви. Преди Джил не беше виждала толкова много: едри, яки гномчета, застанали мрачни и изпълнени с внимание, орди от спрайтове, които се носеха във въздуха като оси, по-малки гномчета, които танцуваха и показваха острите си като игли зъбки.
— Бягайте всички, до един! — викна Невин. — Бягайте да спасявате живота си, веднага! Тичайте в града и молете за помощ, вървете се скрийте в планината, но бягайте.
Той махна с ръка — сред дърветата се заби и изтрещя ярка, въображаема светкавица. Робите се разпищяха и, блъскайки се един друг, се понесоха пред него покрай продълговатата къща към задната порта. Като объркана глутница ги следваха Дивите, щипеха, ръчкаха и хапеха бедните хорица, подканяйки ги напред, за да се спасят. Невин отиде до предната врата, блъсна я, установи, че е отворена, и я отметна настрана. Джил пое рязко дъх, очаквайки отвътре да полети стрела или нож. Нищо не помръдна; шумящите допреди малко дървета бяха безмълвни; нямаше предизвикателства, подвиквания, нищо.