Едва тогава Невин осъзна, че вече потъва в лек транс, и видя в съзнанието си малка група хора, понесла нещо голямо и клатещо се нагоре по склона.
— Това е Тондало в носилка. Този отвратителен потир практически пулсира в ръцете ми, толкова е свързан с него. Е, добре тогава. Пази тялото ми, защото ще изпадна в пълен транс. Ако този скапан нещастник смята, че може да избяга от мен тъй лесно, както е заблудил Ястребите, той е не само зъл до мозъка на костите си, но и много глупав отгоре на това.
Задъхани и олюляващи се под тежестта на носилката, робите едва пъплеха нагоре по склона. Вътре, мятан насам и натам, Стария се хващаше, без да подбира, ту за рамката на прозореца, ту за завесата и мислено се подготвяше. Срещу него Пачела стенеше; беше стиснала подплатено сандъче в едната си ръка, а с другата се държеше за рамката на носилката. Посивяла коса се измъкваше на големи кичури от коафюра й. Внезапно движението на носилката донякъде се успокои, защото робите бяха стигнали билото.
— Спрете! — викна Стария. — Свалете ме тук.
Носилката се стовари на земята, а вратата й се отвори сама. Първа от нея се извлече Пачела, сетне помогна на Стария да надигне туловището си. Далеч долу под тях от горящата вила се издигаше дим, подобен на мазно петно. Той се обърна към робите, струпани около килнатата на една страна носилка.
— От този момент нататък сте свободни, макар че това в никакъв случай няма да ви донесе добро. Извади шишенцето с отровата. Взел съм и чаша за вино, така че, ако не се е счупила, бих могъл да умра с някакво достойнство. А сега бягайте оттук! Бързо! Вървете в града и казвайте на всички, че вилата е била нападната от бандити. Ако имате късмет, ще повярват, преди да са ви докопали Ястребите.
Те забързаха по склона като бити кучета, мъчейки да запазят равновесие. Стария се отпусна на тревата и потупа земята с една ръка. Под изсъхналата като пергамент кожа усещаше тревата плъзгава и някак мазна. И тогава с известна изненада осъзна, че не е бил навън, заедно с тялото си, вече повече от петдесет години. Тресяща се от страх, Пачела отвори приготвения разтвор и го наля във виното. Стария вдигна нагоре стъклената чаша и накара тъмночервената течност да се завърти. Беше от Милетон, достатъчно остро и тръпчиво, та да покрие парливия вкус на отровата. Далеч под него мазното перо на пушека беше достигнало небето.
— Пачела, вече можеш да си вървиш. Виждам, че Невин е отмъстил вместо мен — той пое първата голяма глътка вино. Майстора на Ястребите е — всъщност беше — много глупав човек, без съмнение умеещ да си служи с ножове, но не и с разум.
Той отпи бавно втората глътка и се огледа, за да отбележи подробностите на този ден от ранната пролет: изгледа към далечните планински върхове, чисти и блестящи на топлото слънце, самата Пачела, някога красиво момиче с пленителни черни очи, а сега пълна посивяла матрона, която вървеше бавно, с достойнство, надолу по склона към горящите развалини на единствения живот, който някога бе имала. Без съмнение се радваше, че той умира. Отпуснат на мекото слънце, тук, където вятърът се засилваше, хладен и с аромат на цветя, не можеше да й се сърди.
— Всичко тече — промърмори той. — Това е проклятието на този свят — че всичко се променя. Но аз… аз отивам отвъд него.
Ръката му се подчини бавно; трепереше непрекъснато, но той вдигна чашата до устните си и изгълта остатъка. От ъгълчето на неговата уста потече струйка, но когато автоматично направи опит да я изтрие, ръката му се сви в спазъм и запрати стъклото към земята, където то се разби на парченца.
— Време е.
Очите му се затвориха сами, но мисълта остана будна в умиращата купчина плът. След няколко минути светлинното му тяло щеше да е безполезно, но той го призова като мост към ефирното равнище и прехвърли съзнанието си в простата мисловна форма на строен мъж с обикновена туника. Облекчението от това, че най-накрая се е освободил от огромното си деформирано тяло, беше толкова голямо, че се понесе нагоре към небето и изпърха веднъж около склона. Виждаше Пачела като смътна сянка, обгърната от бледа аура, която бавно се придвижваше през високите до кръста вълни на тревата. Полетя на север. Сребристата нишка, която го свързваше с тялото му, стана много тънка и бледа. Време беше да смени нивата, докато все още е жив и владее напълно волята си.
Представи си кръг, разделен на четири сектора, всеки в различен цвят: масленозелен, ръждивочервен, лимоненожълт, а в дъното — черен. Задържа образа, докато стане ясен и стабилен, сетне го приплъзна навън, така че кръгът увисна пред него като огромна завеса. Тъкмо тогава усети как сребристата нишка се скъса. Подобно парчета несъшит плат, по него се смъкваха късове от светлинното му тяло, оставяйки незащитената синкава форма да се носи сред надигащите се вълни ефирна енергия. Съсредоточи цялото си внимание към кръга, който сега се промени — на мястото на сякаш нарисуваната фигура вече имаше солиден диск. В неговите очертания черното се вълнуваше като дим в затворено помещение. Само мисловно Стария призова имената на Властелините на люспите и корите. Между световете мислите прозвучаха като удари на гонг. Докато звукът все още трептеше и отекваше, той се пъхна напред през тъмната вихрушка в Земята на земята — най-ниската точка на света, която познава Светлината.