Усети я повече като мирис, отколкото пространство — плътен, наподобяващ мъгла мирис на гнило, но съвършено благ, може би извикващ спомен за листата, които се разпадат, за да оплодят добрата почва. Докато се вкопаваше все по-дълбоко, усети натиск, сякаш земята го сграбчваше в коравите си ръце. Ставаше все по-трудно и по-трудно за придвижване, макар сега да бе само едно съзнание, което се провира, подобно къртица, в астралното ниво. Съществото му се изпълни с желание, силно желание да спи, да почива завинаги в лепкавата тъмнина, но цели сто години бе подготвял волята си точно за този момент. Докато ровеше напред, си представяше как слиза надолу, как прокопава път през тъма, която се намира под Вселената, и се докосва до нея само в една точка. Земята на земята започна да му се съпротивява, сякаш нейният крал бе открил по някакъв начин пъкленото му намерение. Тъмнината стана кристална и твърда, за миг проблесна някаква мазна медночервена светлина, неясни лица и ръце го стискаха, шепнейки едно и също: „Върни се! Върни се към Светлината!“ Но беснеейки и ругаейки, той си пробиваше път напред, като блъскаше лицата и пречупваше ръчичките с огромните стоманени тояги, които мислено създаде вместо оръжия.
Измъкна се с последен, яростен вой. Виждаше всичко много конкретно, тъй като съзнанието му оставаше все още привързано към земните представи. Беше мъничка човешка фигурка, увиснала на пръсти от дъното на огромно тъмно кълбо. Под него, безкрайно и гонено от бурен вятър, се мяташе черно море. Нямаше звезди, само потоци по-голяма тъмнина, нямаше истински форми, а само променящи се бледи образи, които ту го викаха, ту заплашваха. Обхвана го ужас, подобен на хапещ студ, с остра воня. Това беше вратата към Тъмата на тъмата, света на люспите и корите. Тук, ако успееше със зъби и нокти да се издигне до власт, щеше да съществува вечно като отделна душа, недостъпна за присъдата на Великите, отвъд всякаква смърт, а също и отвъд всякакъв живот. През всеки миг от неестествено дългото си пребиваване на земята той бе готвил, планирал и копнял за този момент, но сега се поколеба, зашеметен от отвращение…
Заради тези неподвластни на времето мигове той искаше да се върне. Земята на земята би го приела; дори сега, когато помисли за това, усети как много по-сигурно се държи за кълбото, сякаш нещо се бе пресегнало и го бе хванало за китките, за да го задържи. Но да се върне — към какво? Невин ли? Тази среща Стария би понесъл може би, но зад варварския майстор на деомера стояха Великите и крайната заплаха, която те представляваха — пълното унищожаване на нечиста душа като неговата. Освен това го обладаваше и някаква заинатила се тъмна чест. Цял живот бе копнял за мъжеството, което му бе отнел ножът на роботърговеца, за власт, с която да го замени, а също така бе копнял за отмъщение. Какво да направи сега? Да се върне към Невин като скимтящо кутре и да се умилква пред Властелините на светлината?
— Никога! Заклех се да благоденствам от злото и ще се придържам към този обет!
Пусна се от кълбото и започна да пада. Но когато вече почти докосваше огромните тъмни вълни, които заплискаха, готови да го приемат, той видя как бурното небе пропусна надолу фигура от сияйна светлина, устремена към него. Пламна огромна блещукаща мрежа. Стария нададе бесен вой и опита да се отклони встрани, но беше прекалено късно. Мрежата го догони и обхвана отвсякъде. В изблика на триумф, който отекна над вълните, усети докосването на Невиновото съзнание. Морето, бурите, самото кълбо — всичко изчезна във взрив от светлина, той усети как се върти в кръг, сетне го освободиха от мрежата и той полетя, очертавайки арка, която също беше триумфален вик. Въртеше се през сребристи вълни от астрална светлина все по-нататък и по-нататък, за да се озове най-сетне на някакво неясно място.