Стоеше — нощем — на върха на странно познато възвишение и гледаше надолу към мъглява долина. Над него висеше пълна луна, раздута до огромни размери, пламтяща с болезнен за очите сребрист блясък. Луната го наблюдаваше. Убеден беше в това, защото внезапно се бе превърнала в едно злокобно око. Отвращението при вида на Тъмата на тъмата заприлича на детски трепет от чута приказка за призраци — пред ужаса, който изпита. Беше осъден. Невин бе разгадал намеренията на Тондало, беше го пресрещнал, хванал в капан и сега го връщаше в света, където нямаше как да избяга от Великите. Нямаше да се радва на безкраен живот, в който да твори зло, докато се промъква в тъмното. Нямаше въобще да има живот.
Сгърчен от неописуема паника, се обърна рязко. Пред него, съвсем наблизо, се извисяваше магическият Храм на времето, но сега всичко беше залято от лунната светлина и слънцето не осветяваше своята половина. Той изтича, или по-скоро побягна към бялата кула и когато се втурна през отворената врата, видя всичките си символични фигури, изпочупени на парчета и пръснати по пода. Побърза към стълбището, препускаше все по-нагоре и по-нагоре, като се задържаше само за момент на всеки етаж, но навсякъде пред очите му се разкриваше същият хаос, цялото му дело — сринато и превърнато в развалини. На най-горния етаж изпита най-големия си шок, защото там не бе останало и най-малкото късче, ако не се смята статуята на Невин, загледана през прозореца така, както я бе оставил. Стария застана горе на стълбището и опита да се овладее, защото в съзнанието си все още имаше някакво тяло, питайки се за значението на този последен символ. Когато Невин се извърна от прозореца и му се усмихна, той изкрещя.
— Чаках те. Помоли за милост и ще я получиш!
Надавайки отново вик, Стария се хвърли надолу по стълбите и полетя навън от вратата на кулата тъкмо когато храмът се срина съвършено безшумно — проблесна за миг, а след това вече го нямаше. Понесе се надолу по склона из мъглите, но макар че опитваше да тича, само се носеше ту насам, ту натам. Тогава осъзна колко далеч е стигнал в смъртта си. С последен спазъм на сила, сякаш се вдигна, хвана повей светлина и тя бавно го отнесе — все по-далеч и по-далеч.
Стори му се, че е отново момче, млад роб, който се готви за чиновник. Пред него се издигаше школата, изградена сред парк около приятен, измазан отвътре скрипториум. Там беше щастлив, хранеха го хубаво и за първи път в живота му се отнасяха добре с него; справяше се с работата, учителят го хвалеше, а другите момчета го ухажваха. После видя скрипториума. Сводестата врата водеше към дълго бяло помещение, цялото осветено от пламтящи маслени лампи.
Стройното подрастващо момче заподскача към вратата. Усещаше как чехлите му плющят по плочките и долавяше мириса на ароматизираното масло. Веднъж да стигне вратите и ще бъде в безопасност. Учителят Кина никога нямаше да допусне някой да навреди на най-добрия му ученик. Вмъкна се през вратите и се озова в дълго помещение, където в спретнати редове стояха малки писалищата, а маслените светилници проблясваха в златиста светлина, прогонвайки настъпващия мрак. Горе на катедрата някой разучаваше провесен от нея ръкопис.
— Учителю Кина! Аз съм Тондало. Върнах се.
Фигурата вдигна глава и отметна качулката на одеждата си — Невин. Скрипториумът изчезна. Стояха, застанали лице срещу лице в бялата мъгла.
— Умори ли се от бягане? — изваяните черти на Невин в неговата мисловна форма бяха лишени от изражение — нито озъбен, нито усмихнат, нищо. — Върви където щеш, но всички пътища ще те отвеждат отново тук, при мен.
Стария се почувства, сякаш все още имаше тяло и то бавно се отпуска на колене. Помещението се завъртя пред очите му, размаза се от движението, което се превърна във водовъртеж от неясна, пронизана от злато, бяла светлина.
— Давам ти последна възможност — Невин се завъртя във водовъртежа, за да стигне до него. — Отречи се от Тъмнината и се предай на Светлината.
— Проклет да си! Да си проклет ти и всичките ти злощастни роднини!
Невин изчезна. Стария усети единствено някакво раздвижване, почувства се като мъничка точица съзнание, която се върти, издига, вече хваната във водовъртежа, дави се, носи се с него, избледнява и все така шеметно в кръг…
После нищо.
— Искаш да знаеш какво стана със Стария ли? — попита Невин. — Къде отива пламъкът на свещта, щом го духнеш, а?
Когато осъзна, че наистина разбира какво му се казва, Саламандър потрепери до мозъка на костите си. По това време пламъците се бяха разпространили из цялата вила, обхванали и сградите около нея; нагоре се стелеше мазен дим, който се разпръсваше по небето и оцветяваше светлината в някаква пъклена пародия на залез. Прозявайки се и въздишайки, като всеки друг старец, който се събужда от дрямка, Невин седна, протегна ръце над главата си, сетне бавно се изправи на крака.