— Родри, тръгвай! Веднага!
Той издърпа камата й тъкмо в момента, когато дървената порта зад тях беше обхваната в пламъци. Озоваха се в капан. Видя как, когато го осъзна, пристъпът на берсеркерски унес напуска очите му.
— О, богове! Любов моя, съжалявам!
Кинжалът в ръката му пламтеше с деомерска светлина, защото магията реагираше на елфическа кръв. През ума на Джил премина налудничавата идея, че поне ще умрат двамата заедно; сетне на повърхността на съзнанието й избликна новооткрита сила. Надавайки на свой ред вой, тя вдигна двете си ръце над главата.
— Крале на огъня! В името на Светлината, чуйте ме!
Тя по-скоро ги почувства, отколкото видя, като огромни надвиснали форми в светлината на пламъците, едно трайно присъствие в момент, когато всичко около тях подскачаше и проблясваше, един прилив на мощ и царственост, подобно хладен вятър, който се надига от пушека.
— В името на Господаря на ефира, спасете ни! Моля ви като служител на Светлината.
Те се раздуха с разгръщането на пламък и за миг помисли, че ще откажат. Сетне се появи вятър, който съскаше и пълзеше, разтваряйки пламъците, тъй както носът на кораб цепи морето. Оставяше след себе си кипяща, златисточервена от горящите отломки димяща пътека.
— Родри, следвай ме! Не спирай и не поглеждай назад! Крале на огъня, нашият живот е в ръцете ви.
Джил пое дълбоко дъх, защото въздухът внезапно беше станал чист, и се втурна напред, разбирайки инстинктивно, че ще разполагат с безопасната пътека само няколко кратки мига, независимо от желанието на Кралете. През рева и пукането на пламтящата къща не чуваше нищо, нямаше как да знае дали Родри я следва или не, но не можеше да отдели и секунда, за да погледне назад и провери. Светът се беше свел до един тунел, който се отваряше през плътната чернилка на дима. Тя изскочи от оградената градина, шмугна се през горящите колиби и навеси, втурна се по посока на внезапно отворилия се проход през обхванатите от пожара външни стени, докато наоколо и над нея искрите и носещите се във въздуха пламтящи парчета отлитаха, сякаш невидими ръце ги отбиваха настрани. Дробовете й бяха опалени от горещината, а въздухът отново стана отровен, но с последно усилие на волята тя скочи навън и олюляваща се, препусна бясно, като пияна, през тревата.
Нещо я хвана за ръката и когато погледна надолу, видя сивото гномче, което танцуваше, обхванато от радост, и я дърпаше напред. През едно кълбо от дим пред нея се очертаха още форми — още гномчета, покрити целите със сажди и триумфиращи.
— Родри! — изпъшка тя. — Ти…
— Ето ме — той се давеше и кашляше. — Тук съм, невредим — гномчетата се струпаха и го помъкнаха напред.
Сред множество Диви двамата изкачиха с последни сили билото на едно възвишение и се проснаха по гръб, като все още продължаваха да кашлят. Стените на комплекса се сриваха навътре, изпускайки мазен черен дим. Из въздуха хвърчаха искри и големи пламтящи отломки, но зелената трева не се подпали и пламъкът не стигаше до тях.
Джил се обърна към Родри и избухна в истеричен смях, защото дори сред тези чутовни действия на деомера, сред всички могъщи магии, изтръгнати от душата на Вселената, кинжалът й продължаваше вярно да сияе.
— О, ще ми се Ото да види това! — тя се давеше, смееше и хлипаше едновременно. — Никога не вярвай на елф, ми каза той. Само ще те вкара в беда, бъди сигурна, ми каза той. О, богове! Прав е бил, прав е бил!
Родри заби кинжала в земята, за да загаси сиянието, и я привлече в обятията си. Те се притискаха един към друг и ту плачеха, ту се смееха, когато Невин и Саламандър изтичаха горе на възвишението при тях.
— Пострадахте ли? — попита Невин.
— Не. Но вероятно сме опърлени.
— Не виждам да имате някакви вежди. И двамата сте целите в сажди като вътрешността на мангал — гласът на Невин толкова силно трепереше, че трудно можеше да се каже дали е на ръба на сълзите, или на истеричния смях. — Можете ли да яздите? Трябва да се махаме оттук.
Родри се надигна и хвана Джил за ръка, за да й помогне да стане. Тя се олюля, едва не падна и тогава си даде сметка колко всъщност е изтощена, при това не така, както винаги й се е случвало досега. Едва тогава осъзна и още нещо, че онова, което направи там, в горящата градина, не е било упражнение или случайно получил се номер, а истински деомер, магичен акт, при това много мощен.
Късно същия следобед Родри поведе нестройната си колона от изплашени мъже и неспокойни коне нагоре по затревения склон. Под тях видя прикътана долина, където по чиста скала течеше поток и зеленееше рядка дъбрава — идеално място за лагеруване. Но когато се обърна на седлото, все още виждаше дима от горящата вила, който се чернееше, макар и далеч назад. Невин се приближи до него с думите: