— Време е да се разположим на лагер за нощуване.
— Не можем да спираме тук. Все още сме в опасност.
— Да, така е — от изтощение гласът на Невин сякаш се проточваше в края на всяко изречение. — Рано или късно останалите Ястреби ще разберат какво се е случило.
— Нямах това предвид, милорд. Робите, които пропъдихте! Те положително вече са стигнали до някакъв град. Властите ще съберат местната милиция. Димът от пожар е като фар в морето, а стигнат ли веднъж до вилата, ще трябва да са слепи, за да не забележат следите ни.
— Точно така. Това е една от причините, поради която подпалих скапания огън. Гуин те е направил да разсъждаваш като Ястреб, Родри, момчето ми. Веднъж като ни арестуват, ще бъдем в безопасност — старецът потупа кожените торби, които висяха от рога на седлото му. — Имам писма от архонта на Пастедион, които да показвам, когато се наложи. Като си помисля, имам също писма от архонта на Сурат.
За миг Родри изпита желание да кресне на стареца. Изпита го като физическо чувство, остро и горчиво — искаше му се да се озъби на Невин и да оповести, че тук командва той и ще лагеруват, когато той прецени и нито миг по-рано.
— Джил трябва да си почине — продължи Невин. — Тя е съвършено изтощена. Дори не може вече да се държи на седлото.
Чувайки стареца да споменава името й, още повече се разгневи, особено след като не се беше сетил сам да провери как е тя.
— Много добре — рече. — Ще обявя почивка.
Родри дръпна рязко юздата, обърна коня и тръгна към края на колоната, отдавайки заповеди към хората, докато накрая се изравни с Джил, която яздеше до Саламандър. За миг изпита такава ревност към брат си, че му се дощя да го зашлеви; сетне осъзна, че не Саламандър го прави подозрителен, а Невин. Едва не се разсмя на глас. „Не ставай глупак! — си каза. — Че старецът трябва да е най-малко на осемдесет години!“
И въпреки това по-късно същата вечер, когато видя как Невин и Джил седят до лагерния огън и разговарят шепнешком, свели един към друг глави, а навсякъде около тях са се струпали Диви, ревността му го заяде дълбоко, сякаш тя флиртуваше с най-красивия мъж в цяло Девери. Отиде при тях, седна до нея и взе ръката й в своята. Невин му се усмихна толкова топло и открито, че внезапно се почувства пълен глупак, особено след като Джил се премести близо до него и облегна глава на рамото му с лекотата на отдавнашна близост. Разбира се, аз съм онзи, когото тя обича, напомни си той и отново се почуди защо трябва непрекъснато да си го напомня.
— Случило ли се е нещо? — попита старецът. — Или всъщност това беше глупав въпрос след всичко онова, което преживяхме.
— Всичката тази магия наистина изнервя човека — отвърна Родри. — Макар че не зная защо продължавам да се изненадвам…
— Необходимо е известно време, за да свикне човек — тонът на Невин прозвуча като спокойното самодоволство на гордата домакиня. — Дори да е такъв, който е обиколил кралството като теб.
Внезапно Родри си спомни нещо, което някак на заден план гризеше съзнанието му.
— О, пъклите да го вземат! Моят сребърен кинжал!
— Какво е станало с него? — Джил вдигна глава и го погледна.
— Така и не го намерих, а беше на баща ти. Заклех се да му го върна.
— Е, любов моя, ако е бил в онази къща, вече се е превърнал само в локвичка сребро.
Родри изпсува толкова гадно, че повечето Диви изчезнаха.
— Не се притеснявай — обади се Невин. — Кълин няма да съжалява. За него той е бил само знак на позор.
— Вярно е, но съм се заклел да го намеря.
Невин погледна към сивото гномче на Джил.
— Знаеш ли къде е?
Гномчето сви отрицателно рамене и започна да се чеше под мишницата.
— Стопил ли се е? — поиска да знае Джил. — Чакай, виждам, че това не го разбираш. Дали среброто се е превърнало във вода и се е разляло?
Този път отрицанието беше категорично.
— Тогава какво, пъклите и фъшкиите да го вземат, са направили с него? — изръмжа Родри.
Гномчето сви рамене и изчезна.
— Мислиш ли, че отиде да го търси? — попита Родри.
— Съмнявам се, любов моя. Според мен то няма толкова ум — Джил се размисли сериозно. — Ако трябва да се върне при теб, кинжалът ще намери начин да го направи.