— О, та аз не съм казвал такова нещо! Това ще стане, когато се приберем у дома, а освен всичко трябва да видя дали мога да направя нещо с паметта на Родри.
Джил живееше с такава увереност, че Невин е в състояние да излекува без усилие Родри, че се почувства зашеметена, сякаш й зашлеви шамар. Старецът хвърли тревожен поглед през рамо към секретаря на архонта, който стоеше и чакаше нетърпеливо на вратата.
— Ще разговаряме по-късно — сега трябва да тръгвам. Но пък, Джил, наистина се опитах да те предупредя.
— Това е така, прав си. Извинявай.
След като охраната ги изведе на улицата, Джил се върна в дневната на хана, където маслените лампи примигваха и хвърляха светли точки върху покрития с плочки под и изрисуваните стени. На маса в единия ъгъл Родри и Саламандър играеха на зарове, докато Гуин и воините от бойния отряд стояха наоколо и гледаха с чаши вино в ръка. С течение на времето, мислеше тя, Родри ще научи онова, което му трябва, като например имената на важните хора в рана и обичайните закони. Но все пак липсва нещо много по-ценно — онази изключителна виталност и усет към живота, които винаги го бяха правили привлекателен като пламтящ огън в мразовита нощ. Няма да престане да го обича, но неговите поданици биха се разочаровали, ако го намерят така странно променен.
„Родри има нужда от мен през цялото време“, мислеше още тя и в този момент усети как за сърцето я хвана някаква студена ръка. Ако продължи да изучава деомер, ще има нужда от време — часове и часове наред, при това без никой около нея. Трябваше да продължи. Знаеше по-добре от всякога, че ако сега престане, душата й просто ще се сгърчи, грозно огорчена. Обичаше деомера колкото Родри, а дали не и повече? Думата сякаш прогори съзнанието й. До този миг не бе и помисляла, че може да обича нещо повече от нейния чудесен, красив Родри, който имаше такава необходимост от нея сега. Никога няма да го изостави, никога!
Но все пак разбра, че деомера също не може да изостави, не и след като бе открила това най-велико изкуство.
Невин очакваше с известен страх официалното посещение в двореца на архонта, но Негово превъзходителство, чието име беше Гурта, ги посрещна така пищно, че даде ясно да се разбере каква услуга са направили на цял Бардек, подпалвайки вилата на Тондало.
Когато най-сетне успяха да избягат от яденето, пиенето и музиката, бледата луна беше надвиснала ниско на небето. Невин обикновено спеше не повече от няколко часа на нощ, но сега падна на леглото още щом се добра до стаята си и остана там, докато яркото обедно слънце влезе през цепнатините в капаците на прозорците.
Фактически го събуди Джил с плахо почукване на вратата. Невин се обади сънливо и тя влезе вътре, носейки поднос, на който имаше чиния с топли меки питки и дървена половиница.
— Пиво! Тук имат пиво, Невин. Не е много добро, но все пак е пиво.
— Чудесно! Дай го насам — наистина много ти благодаря.
Питието беше слабо и някак странно сладко, но както обяви Джил, поне беше направено от ечемик, а не от грозде. Той отпиваше бавно, за да се наслаждава по-дълго, като едновременно с това отхапваше по мъничко от хляба. Джил отвори капаците, давайки път на топлия пролетен въздух и слънчевата светлина, после седна, скръстила крака върху купчина възглавници.
— Мислих усилено за онова, което не е наред с Родри — рече след малко тя. — Той ми каза неща, които ти и Саламандър може да не знаете.
— Аха, така смятах и аз.
— Но то не съвпада с онова, което ми казахте вие двамата със Саламандър. Той по-специално смяташе, че Родри никога няма да се оправи. Но фактически сам е възстановил доста от спомените си.
— Какво? — Невин изпита първата истинска надежда. — Кажи ми всичко, което си разбрала от него — Родри имам предвид. Определено не Саламандър, защото нямам цели седмици за губене.
— Ами преди всичко името. Барума му е дал лъжливо име, но Родри си е спомнил собственото насън — упоен, когато Ястребите се опитали да го отвлекат. След това най-сетне го догонихме и Саламандър му внуши, че ще си спомни кой е, когато слънцето изгрее на следващата сутрин. Така и станало. Сега като уби Барума, той си спомни за Аберуин, Рийс и как изглежда майка му — или по-скоро как е изглеждала, защото по описанието Ловиан имаше трийсет години.
— Великолепно! О, наистина великолепно! Този сън, който е имал упоен? Разказа ли ти за него?
— Нещо за танцуване в кръг с трима други около огън, който се превърнал в дракон.