— Червен или черен дракон?
— Червен. Има ли значение?
— Има и нямам думи да ти кажа колко съм щастлив, че звярът не е бил черен. Щеше да е най-добре бял, но и червен стига.
— Невин, смяташ, че има надежда, така ли? Мога да го доловя в тона ти.
— Е, така смятам, но ще трябва да се помолим на всички възможни богове. Барума трябва да е бил несръчен чирак в тази ужасяваща работа. Е, логично е да се очаква, че, убивайки човека, който го е омагьосал, Родри е освободил определено количество енергия и излекувал малка част от пораженията, но не би трябвало да възстанови каквито и да е спомени, докато Барума е бил жив.
— Барума не е бил глупак или любител — гласът на Джил стана студен и равен. — Гуин даде ясно да се разбере. Известен е бил с това, че пречупва хора. Вероятно това е причината Стария да изпрати него.
— Без съмнение. Съжалявам, че трябва да мислиш за тези ужасни неща, дете мое.
— Защо? Ако не застана лице в лице с тях сега, ще си мисля за тях всеки ден, докато съм женена за него.
— Точно така и много те моля да ме извиниш. Но аз не… ама, разбира се! О, богове, трябваше още преди това да го проумея! Според мен Барума не е имал представа, че Родри е половин елф.
— Това има ли значение?
— Всъщност — много голямо. Но нищо не обещавам. Не мога да зная дали ще съм в състояние да го излекувам. Но защо просто не издириш Негова светлост и му кажеш, че искам да го видя? Време е да разчистим тази ужасна каша!
Мина известно време, преди да влезе Родри; от нахакано изправените му рамене и мрачния израз около устата Невин веднага се сети, че нещо не е наред. За първи път наистина разполагаше с достатъчно време и спокойствие да разбере, че Родри не си спомня за него, нито му има доверие. Почувства се засегнат, като баща от неблагодарен син, макар и с разума си да съзнаваше, че за това са отговорни магиите на Барума.
— Родри, мога да ти помогна, ако ми позволиш.
— Така ми каза Джил. Защо да не ти позволя!
— Не зная. Всъщност има ли причина?
— Никаква причина.
— Така ли?
Родри сви рамене и отиде до прозореца. На силната слънчева светлина изглеждаше ужасно изморен, около очите му имаше тъмни кръгове, сякаш се беше състарил с десет години вместо с една, откак е напуснал Девери.
— За първи път те видях, когато беше около осемгодишен — продължи Невин. — Съмнявам се дали си спомняш. А сетне още веднъж, когато беше на около шестнайсет, беше много болен и те излекувах — но само с билки, без деомер.
— И това не си спомням.
— Разбира се, че не си спомняш. Опитвам се само да кажа, че ако си спомняше, щеше да имаш по-голямо доверие в мен.
— Кой казва, че сега не ти се доверявам?
Невин само го погледна. След миг Родри остави прозореца, упъти се към вратата, поколеба се, сетне се обърна и се облегна на нея.
— Джил ще се омъжи за мен!
— Разбира се, че ще се омъжи. Това какво общо има?
Той отново сви рамене и погледна надолу към пода.
— Ти я ревнуваш от деомера, млади глупчо! Не от мен или Саламандър!
Родри пламна и за миг Невин помисли, че младежът ще се обърне и побегне, но вместо това той вдигна очи и дори успя да се усмихне, макар и не много сполучливо.
— Е, може и така да е — за последен път Родри се поколеба дали да се реши или не; после въздъхна, или по-скоро изпусна рязко въздух. — Можеш ли да ме излекуваш, Невин?
— Не мога, но мога да ти помогна сам да се излекуваш. Разсъждавах, момчето ми, за оплесканата работа на Барума. Неговата магия се разваля и с време, кой знае? Би могла изцяло да се развали и изчезне.
— Нямам прекалено много време, след като ще управлявам в Аберуин.
— Точно така. А дори и магията му да е била сбъркана, Барума съвсем сигурно е оставил белези по теб. Какво ти направи?
— Не си спомням.
— Не желаеш да си спомниш!
Родри вдигна очи и избухна гневно:
— Не мога!
— Нима? Тогава никога повече няма да си върнеш остатъка от живота. Барума е насадил бодлив плет в съзнанието ти. Трябва да пробиеш през него и да го стъпчеш.
— Не мога, нали ти казвам!
— Ти се боиш да си спомниш всичката тази болка, която си понесъл. Имай предвид, че не те обвинявам за това. И аз на твое място бих се страхувал.
Яростта в очите на Родри стана убийствена.
— Родри, момчето ми, това е въпрос на чест. Ще го оставиш ли да спечели сражението?