— По-скоро бих умрял.
— Аха, и аз така смятам. — Невин вдигна ръка. — Ела и седни, момко. Ще бъда заедно с теб при всяка стъпка, която ще направиш.
След като Родри отиде в стаята на Невин, Джил се опита да чака във всекидневната, но шумът и смехът, самата гледка как бойците се забавляват с игра на зарове, както и невероятните истории на Саламандър я пропъдиха навън, в относителната тишина на ханския двор. Отиде до предната порта и стражите я предупредиха да не излиза по улиците без ескорт. Направиха го по възможно най-дружеския начин, но тя изпита желание да им се разкрещи — без съмнение можеше да се оправи в непознат град по-добре от тях. Върна се в малката градинка за гости, седна в сянката на един от предтечите на ханджията и се почуди какво ли прави Невин с Родри, всъщност дали може да направи нещо. В тишината й се стори, че ги чува да разговарят или поне получаваше впечатление от думите им. Остана напълно неподвижна, ослуша се, вцепенена като преследван заек, но не успя да разбере повече. Въпреки това усещаше вълни от емоции, които съвършено очевидно идваха извън нея — болка и горчивина, ужасяващ страх, отново болка, сенки от мъчителна физическа агония. В един момент й се стори, че чу Родри да хлипа като дете. Дощя й се да изтича в стаята на Невин и се намеси, като всъщност пощади себе си, а не толкова Родри. Накрая си спомни за уроците; мислено очерта защитен кръг и го запечата с петолъчки. Веднъж след като го визуализира около себе си, шепотът и сенките на болката изчезнаха.
Въздъхна с облекчение и видя как Перин стои, вперил поглед в нея от около двайсет крачки разстояние, дебнещ, или поне тя така си помисли, между два евкалипта.
— Какво желаеш, гадинка хленчеща такава?
— Ъ, а, ами, хъм…
— Казвай, или ще ти прережа гърлото!
— Джил, извинявай! Това е всичко.
Тя установи, че се е изправила и държи сребърния си кинжал. Само споменът за обещанието, което даде на Невин, я накара да го прибере в ножницата и отново да седне.
— Не съм имал намерение да те нараня — проплака Перин. — Аз те обичах.
— Фъшкии! Слушай какво, плъх такъв. Знаеш ли защо все още си жив? Невин ми заповяда да не те закачам. Ако не беше това, щях да те убия. Разбра ли?
Перин нададе последен вопъл, досущ призрак на разсъмване, обърна се и хукна към конюшнята и любимите си коне. Джил усети яростта си като пламък, който се вдигна до небето, като облизваше магичния кръг и заплашваше да го пробие. С върховно усилие на волята го призова обратно и отново си представи петолъчките, за да го затвори в тях. Кръгът пак стана плътен и тя вече не се страхуваше от Перин, а от онова, което би сторила с него, ако даде простор на чувствата си. В тази промяна видя най-приятния подарък, който беше получавала от години.
Още около час Джил остана в относително спокойната градина. Опитваше да прави деомерските си упражнения, но беше прекалено разсеяна; всеки няколко минути установяваше, че се пита какво ли става с Родри. Накрая влезе в дневната, където Саламандър забавляваше множеството, дори нацупения ханджия, като разказваше мръсни истории и в същото време жонглираше с яйца и портокали. Повечето хора биха го сметнали за безчувствен, но по прекалено веселия тон на бърборенето му Джил разбираше, че страшно се тревожи за брат си. Седна в един ъгъл и се загледа в него, без да го слуша, защото беше погълната от онова, което ставаше между Родри и Невин. Тъй като беше развалила кръга, усещаше как съзнанията им работят, но болката вече не беше така силна, макар и да оставяше след себе си горчива празнота. Докато часовете на следобеда се точеха и накрая слънцето се спусна ниско, а ханджията се залови да подрязва фитили за лампите си, гласовете напълно изчезнаха.
След една последна шега Саламандър остави аудиторията си, взе кана вино и две чаши, после приседна до нея с пресилена въздишка. Джил наля и за двамата.
— Уморен ли е Великият Крисело?
— Дръж си езика, асистентко варварска! След онова, което ми наговори Невин, не искам повече да чувам това име — но въпреки думите си се усмихна. — Но пък беше великолепно, нали?
— Съвършено си прав. В известен смисъл ще ми липсва.
— И на мен. Е, добре, ще трябва да се върна към смирения занаят на гертдина — той вдигна чашата си за поздрав, сетне здравата отпи. — Какво ли прави Невин горе? Рошавият задник на Адовия властелин да го вземе, това трае безкрайно.
— Според мен най-лошото мина. Аз някак усещах как стават разни неща, но вече престанаха.