— Някак ли? Неща ли? Е, вероятно не бих желал да зная повече от това.
— Да, по-добре.
Когато Родри влезе в дневната, ханджията палеше маслените лампи с треска от огнището. Джил стана, смятайки, че по някаква причина нейният любим ще има нужда от физическа подкрепа, подобно на човек, който се възстановява след дълга болест. Поколеба се, внезапно изплашена, докато неясната светлина от лампите придобиваше сила и накрая сякаш лумна около него. Не беше виждала човек, обхванат от такава ярост. Гневът се изливаше, както светлината от запаленото в лампите масло, пламтяща и опасна, и въпреки това — някак чиста в горенето си.
— Според мен той си спомня какво са му правили — обади се Саламандър с нотка на потрес в гласа. — И не смятам, че се радва на това.
Когато Родри огледа втренчено помещението, всички млъкнаха, войскарите се обърнаха, сетне побързаха да отклонят погледите си, докато накрая той се раздвижи и ги освободи от магията. Отправи се с широка крачка към Джил, отбеляза присъствието на Саламандър с кимване и грабна наполовина пълната й чаша с вино от масата.
— Давам обет, любов моя — не говореше, а ръмжеше. — Веднага след като седна на престола в Аберуин, ще събера флот и изгоря Слайт с всички вонящи пирати в него — вдигна чашата над главата си. — Нека боговете са ми свидетели! Тази дяволска бърлога ще изгори до основи!
Сетне се обърна и запрати чашата в огнището с такава сила, че тя се пръсна. Виното съскаше сред горящите въглени, но колкото и да беше парадоксално, пламъците подскочиха нагоре и лумнаха. Джил видя сред тях да се извисяват Господарите на огъня, които приемаха обета.
Кълин и тиеринката Ловиан бяха сред първите будни хора всяка сутрин в Дън Аберуин. Прозявайки се и далеч не напълно събуден, капитанът обикновено влизаше бавно в голямата зала тъкмо когато регентката слизаше по витото стълбище. Докато сънлив паж им донасяше по една купа мляко с подправки, а слуга разпалваше огъня в огнището, те седяха на почетната маса и обсъждаха официалните дела в дъна. След като дадеше на Кълин заповедите си за деня, Ловиан винаги правеше една и съща забележка:
— Невин замина много отдавна, капитане.
— Така е, Ваша светлост — отговаряше той. — Но пролетта се задава и времето ще е добро за плаване по море.
— Е, прав си. Във всички случаи всичко е вече в ръцете на боговете — тя кимваше с някаква бледа усмивка и го освобождаваше.
Тъй като тази сутрин Ловиан нямаше някакви спешни за изпълнение заповеди, Кълин отиде до портите на дъна и остана да побъбри с постовите. Денят беше топъл, но небето приличаше на мрамор, осеяно с облаци, които бавно приближаваха от юг — знак, че предстои да вали, както отбеляза той.
— Точно така, капитане — отвърна един от постовите. — Като че ли зимата беше дълга тази година, но може би това е просто защото чакаме. Смятате ли, че лорд Родри е все още жив?
— Смятам.
— Е, наистина се надявам да сте прав, капитане. Повярвайте ми, всички се надяваме. Когато гуербрет Рийс беше жив, трябваше да мразим всекиго, когото той мразеше, но сега нещата са различни.
— Така ли? А аз се питах дали е така.
— Така е. Ако лорд Родри е гуербрет, всички ние ще го следваме до смърт. Ако не друго, поне е Мелуейд.
— Така си е и много се радвам, че виждаш толкова ясно нещата.
— Аз… я виж, кои са тези?
Кълин погледна накъдето сочеше войскарят и видя двама пътници, които се качваха по склона — старец, завит в обикновена наметка с вдигната качулка, и младеж, който носеше късо наметало и широкопола кожена шапка. Те водеха два красиви ездитни коня със златистия цвят на прясно изкопана крайречна глина, както и як ореховокафяв кон, който теглеше два дълги пръта, между които беше натоварен багаж.
— О, косматият задник на Адовия властелин да го вземе — промърмори Кълин. — Е, това сигурно ще се окаже интересно. Добре, момче, виждаш ли стареца? Отнасяй се с него като към принц, защото е приятел на Невин и е същият като него, ако разбираш какво искам да кажа. Колкото до другия с него, е, виж, всички в дъна ви очаква голяма изненада — той замаха на приближаващата се двойка и изтича да ги посрещне. — Адерин, милорд, много се радвам да ви видя отново. Калондериел, каква приятна изненада! Какво правиш толкова далеч от проклетите си пасища?
— Пазя Мъдрия от вас, скапаните кръглоухи — ухилен, елфът го тупна приятелски по рамото. — Искаше сам да дойде, но аз не пожелах и да чуя за такова нещо.
— И аз на твое място не бих пожелал — Кълин се обърна към Адерин. — Какво ви води при нас, милорд?