— О, просто лична дреболия. Може ли да накараш някой паж да поеме конете, Кълин? Трябва веднага да говоря с Невин.
— Но него го няма, милорд. Той отплава преди седмици за Бардек.
— Какво е направил? — Адерин зяпна, едва ли не комично, от изненада.
— Отплава за Бардек с Илейно, капитана от Ористина. Не ви ли е предупредил, милорд? Искам да кажа, че според мен вие имате начин да си предавате съобщения много по-бързо, отколкото с конни куриери.
— Това е така, това е така, но той въобще не е влизал във връзка с мен. Смятах, че има някаква опасност, но очевидно не е било това. О, богове, Кълин, най-вероятно просто е забравил! Започвам да се питам дали старецът не е започнал малко да изпуска нещата, истина ти казвам.
През това време около тях вече се бяха събрали множество любопитни безделници. Кълин предаде конете на един слуга, изпрати паж да предупреди тиеринката и въведе гостите в дъна. Когато осъзна колко много се радва да види Адерин, той не можа да не се разсмее сам на себе си. Само допреди няколко години би се подигравал на всекиго, който заявеше, че вярва в магьосници, а сега — ето как направо изпитва облекчение да види отново майстор на деомера в дъна. Когато стигнаха в голямата зала, тиеринката стана от мястото си начело на почетната маса и се обърна към тях. За миг изглеждаше ужасена, но когато приближиха и коленичиха пред нея, се отпусна и поздрави двамата с благосклонна усмивка.
— Калондериел, нали така? — рече тя. — За миг отдалеч ви помислих за другиго. А кой може да сте вие, добри човече?
— Името ми е Адерин, Ваша светлост. Може би Невин ви е споменавал за мен?
— Споменавал е и трябва да знаете, че сте повече от добре дошли в моя дън, колкото и време да пожелаете. Паж! Тичай кажи на готвачката да приготви нещо за хапване. Гостите идват отдалеч. Донеси и медовина. Между другото ще трябва да извадиш най-хубавите чашки. Обикновените са… е, това няма значение сега!
— Нейна светлост е много любезна — обади се Адерин. — И искрено ви казвам, че стига да има някаква нужда от мен, съм на разположение.
Очите на Ловиан се изпълниха със сълзи на облекчение, но тя ги избърса и успя отново да се усмихне.
— Ще приема предложението ви, изпълнена със смирена благодарност, добри ми Адерин. След като двамата с вашия приятел си починете, може би ще можем да поговорим насаме в моите покои — тя погледна към Кълин. — Вероятно сега ще имаме някакви новини. Полудяла съм да се питам какво ли върши Блейн. Присъединете се към нас, капитане. Зная, че Калондериел ви е приятел.
Когато се настаниха на почетната маса, Калондериел си спомни какво изисква възпитанието и свали кожената си шапка, пускайки я небрежно на масата тъкмо когато пажът се върна с поднос, на който имаше чашки и кана с медовина. Момчето направо зяпна към дългите му уши, които се събираха в изящен връх подобно на раковина, а също към виолетовите му котешки очи, докато Кълин не се приведе напред и се намеси:
— Имаш работа да вършиш, момко. Върви си я върши.
Момчето побягна. Калондериел взе чашката и отпи от медовината.
— Сладка и лека, но добра, Ваша светлост — рече той, вдигайки чашката, за да поздрави тиеринката. — Благодаря за гостоприемството, но не смятате ли, че ще направя добре да си тръгна, след като Мъдрия е вече в безопасност тук? Както изглежда, притеснявам поданиците ви.
— Те ще трябва рано или късно да свикват с вас и вашия народ, добри човече — Ловиан звучеше някак странно уморена. — Определено имам чувството, че като се върне Родри да получи рана си, вие винаги ще сте добре дошли.
— Несъмнено — намеси се Адерин. — Ваша светлост, в ход са много сериозни неща, може би надминаващи всичко, което всеки от нас би могъл да проумее.
Думите му накараха Кълин да се почувства необикновено хладен и тържествен. До края на живота си щеше да помни онзи миг на почетната маса — Ловиан, приведена напред, сините й очи, потънали дълбоко; Калондериел, с полуотворени устни, обърнат към нея, изразявайки подкрепа; самият Адерин с бялата му коса, отметната от челото и образуваща два върха, подобно на бухал, и огромните му тъмни очи, сякаш вперени далеч в бъдещето… И все пак в този момент Кълин по някакъв странен, инстинктивен начин надникна в това бъдеще и остана с чувството, че някой ден двамата с военачалника на елфите ще имат да играят важна роля в него. Той попита майстора на деомера:
— Значи са задвижени големи неща, така ли?