— Аз пък не смятам така и работата никак няма да ми дотежи, бъди сигурна. Напоследък всички имаме нужда от малко забавление, за да си повдигнем настроението, и това е самата истина.
Тъй като трябваше да инструктира Гломер какви ще са новите й задължения, следващата сутрин мина бързо за Тевила, която почти не се сещаше за предстоящата сватба. Но докато гледаше как момичето играе с мъничката Рода, си спомни за деня, в който се омъжи за първи път. Тъй като баща й го беше избрал от друго село, тя почти не познаваше съпруга си и прекара цялата сутрин, като ту повръщаше, ту се кискаше истерично. Сега, когато Кълин се появи на вратата, само му се усмихна.
— Време ли е да тръгваме?
— Време е. Защо да караме жреца да чака?
Докато го следваше надолу по дългото вито стълбище, тя за миг се поколеба, но когато излязоха от броха и той й подаде ръка, тя я взе също така доверчиво, както винаги беше правила Рода.
— Искаш ли да слезем пеша? — попита я той. — Мога да си взема коня, ако предпочиташ да яздим.
— О, чудесно ще е да походим, сутринта е великолепна, нали?
Беше топло и ясно, сякаш заплашителните облаци от предишната вечер си бяха отишли, за да им подарят един чудесен ден. Долу в пристанището тюркоазеното море беше в отлив и на светлия плаж се плискаха мързеливи вълни.
— Кажи ми нещо — попита Тевила. — Искаш ли да имаш друго дете? Няма да е зле да имаме.
— Ами всъщност искам. О, богове, едва ли някога съм искал нещо повече от син. Предполагам, че това е, защото остарявам. Не че няма да се радвам на друго момиче, нали ме разбираш, но ще трябва да ми попречиш, ако ужасно го глезя.
— Ще направя каквото мога, но не ми се струваш човек, който обича да оспорват думите му.
— Може би ще е добре, ако се науча.
— Добре, защото ще ти се наложи.
Усмихнаха се отново един на друг и тогава Тевила почувства, че са се оженили. Церемонията при жреца щеше да бъде само една формалност.
Но когато се върнаха в дъна, там ги очакваше изненада. Смеейки се неистово и надавайки викове като на бойното поле, двата отряда изскочиха от броха и се понесоха през градината. Орда млади мъже се нахвърлиха върху тях, пляскайки Кълин по гърба, целувайки ръцете на Тевила. Сетне Калондериел си проби път през тълпата с чашка в ръка:
— Оставете дамата да диша, момчета!
Когато Тевила се измъкна и присъедини към застаналите близо до главната врата жени, Калондериел плисна медовината в чашката право в лицето на Кълин. При дадения сигнал сякаш отвсякъде заваля медовина и измокри новия й съпруг като лятна буря. Надавайки заедно вик, бойците от отряда сграбчиха борещия се и ругаещ Кълин и го отнесоха към едно декоративно езерце встрани от броховия комплекс. Със смях и подвиквания жените се забързаха след тях, а ярко оцветените им рокли се издуваха и развяваха на вятъра. С последен див вик момчетата хвърлиха Кълин в езерцето и го потопиха два пъти още докато опитваше да се измъкне навън. Когато най-сетне го пуснаха, от него струеше вода, но той се смееше, замахваше на шега към хората си и обещаваше да ги накълца на парченца за храна на кучетата. Правейки се пресилено на ужасени, те отстъпваха от него. Тиеринката се появи разсмяна и започна да въвежда ред.
— Оставете капитана да си смени дрехите — заповяда тя. — Нали знаете, че предстои угощение и медовина за всички?
Мъжете спонтанно изръкопляскаха.
Вечерята включваше цяло печено прасе и други изискани гозби, но, общо взето, имаше много малко суетня, тъй както искаше Тевила. Когато Кълин й подаде първата хапка от тарелката, от която се хранеха заедно, бойците ги аплодираха, също и когато споделиха първата чашка медовина; тя отпи няколко малки глътчици и остави на него останалото.
Накрая Тевила имаше намерение да се оттегли с останалите жени, като го остави да пие с бойците си, но когато стана от масата, той тръгна с нея и я хвана за ръка.
— Момчетата могат да се напият до смърт и без мен — забеляза усмихнат.
Толкова се зарадва, като чу това, че внезапно осъзна колко много го желае. Но заедно с това почувства някакъв свян — почти не го познаваше — едно последно нежелание да го допусне близо до себе си по такъв необратим начин. Тогава проумя, че първоначалният й страх от него всъщност е бил, защото не е искала да си позволи да обикне прекалено много този мъж, един воин, чийто занаят бе в състояние да го отдели от нея месеци наред и когото смъртта би могла да пожелае всеки миг. А сега взе, че се омъжи за него тъкмо когато провинцията беше на ръба на открита война. Сякаш чу уморения глас на майка си: нямаш ли ум, момиче? Нямам — отвърна — и се гордея с това.