В стаята й, необикновено тиха без Рода, сред локва вода на земята лежаха хвърлени мокрите му дрехи. Вдигна ги, доволна, че има причина да не гледа към него, наведе се навън от прозореца, изстиска водата от тях, сетне ги просна на перваза да съхнат.
— Извинявай — рече той. — Дяволски бързах да се върна долу.
— О, няма нищо.
— Тази вечер се отърва от Рода и ще ти трябва друг човек, на когото да си бавачка.
Тевила се обърна с лице към него. Пое златистата му, наполовина прошарена коса, той се усмихваше с толкова доброта, че смущението й изчезна.
— Бавачка ли? Не бих го нарекла така.
Кълин я хвана за раменете и целуна с отворена уста, само веднъж, а после се дръпна — това беше първата им целувка. Тя развърза фустата си и я сложи внимателно на масата, изглаждайки пищната везба. Съблече горната си рокля, а той разкопча колана на меча, метна го на масата и позлатената ножница притисна под тежестта си бродираните цветя. Жената усети някаква умора, може би предзнаменование. О, нищо, помисли тя, ще поживеем хубаво, преди да ми се наложи отново да нося черно. Кълин я изгледа толкова тържествено, че Тева очакваше да каже нещо, но той я вдигна като дете и отнесе в леглото им.
В хана „Летящата риба“, близо до пристанището на Индила, Джил прекара три дни, работейки повече от всякога в живота си. Не само защото представата на Невин за умствени упражнения беше далеч по-строга от тази на Саламандър, но освен това старецът я караше да запаметява и познания. Докато се бореше да запомни наименованията и характерните белези на десетте тайни равнища на Вселената и трийсет и двете пътеки между тях, Родри и бойците му прекарваха времето си в пиене и игра на зарове в кръчмата долу, а Саламандър ги забавляваше. Какво може да е правил Перин, тя не знаеше и не искаше да знае.
Сутринта на четвъртия ден архонтът привика Невин в двореца си и Джил тръгна с него, до голяма степен като награда за упоритата работа. Гурта ги прие в частните си покои и накара робите да проснат пищна трапеза и да налеят от най-доброто вино. Заедно с тях обядваше огромен, страховит мъж, който им беше представен като Хано, капитан на градската стража. След малко любезни приказки за обществените дела Гурта съобщи, че датата на съдебния процес била насрочена.
— Боя се, че е след две седмици. По това време на годината съдилищата са винаги претоварени, защото зимата оставя на хората много време и те измислят за какво да се съдят — Гурта погледна към Хано. — Две седмици са доста време. Трябва много да внимаваш, капитане, да не избягат арестуваните варвари.
— Разбира се, господине. Че как биха могли да избягат, като хората ми пазят хана? Разположил съм ги навсякъде наоколо.
— Това е така. От друга страна, тази вечер, когато приливът достигне най-високата си точка, ще има шествие в чест на Звездната богиня. Ще ти се наложи да намалиш стражата в хана.
— Хъм, така ще бъде. Но ще трябва да оставим няколко души там.
— Ами ако започнат от скука да пият и от виното им се замотаят главите?
— Никога не е било. След като съм там, за да ги наблюдавам.
— Но тази вечер може да ти се отклони вниманието.
— Това е вярно — Хано се усмихна на Невин и намигна на Джил. — Каква ужасна мисъл.
— Така е, така е — Гурта поклати тъжно глава. — Но не можеш да се сърдиш на хората, че от време на време правят грешки.
— Не, не можеш — обади се Невин. — Случва се и на най-добрите сред нас.
Тази вечер, докато чакаха да мине приливът, те си устроиха нещо като празненство в хана. Ханджията се навърташе изнервен край масата, докато отвън хората на архонта обикаляха напред-назад, поглеждайки през прозореца да видят дали не е време да пренебрегнат задълженията си и оставят арестуваните. Тъй като всички останали клиенти се хранеха в стаите си, за да не седят заедно с престъпници, деверийците имаха на свое разположение цялото ечащо помещение. В тази далеч не весела атмосфера Родри бързо се нахрани, напусна масата и отиде при вратата да побъбри с началника на стражата. Един-двама минувачи трябваше да го видят и помислят, че по някакъв начин е успял да разсее Хано.
Докато си отчупваше парче хляб, Невин обсъждаше последните няколко логистични проблема.
— Трябва да продадем конете, които ни даде архонтът на Сурат. О, а това ми напомня, че така и няма да можем да се върнем за нещастните животни, които оставихме в Пастедион, както и казах на гертдина, че най-вероятно ще стане. Е, когато ги конфискуват, това ще покрие известна част от разходите, направени за нас.