— Несъмнено си прав. Но къде точно? Предполагам, че бих могъл да дойда в хана, където си отседнал.
— Така сигурно ще е по-добре, Ваша светлост. Ние самите току-що пристигнахме, а се надявам, че утре ще мога да ви кажа нещо повече за Родри.
— Ами ако в момента е на път, право в Аберуин ли ще слезе? Ще разберем ли предварително кога ще пристигне?
— Надявам се да слезе тук, Ваша светлост, а колкото до предупреждението, ще знаем за това няколко часа по-рано.
— Няколко часа ли? Щеше да е по-добре, ако имахме едно денонощие.
— Разбира се, милорд, но и без това е достатъчно уморително — Адерин придоби наскърбен вид, сякаш го бяха обидили. — Трябва да разберете, че вече не съм толкова млад.
По време на плаването от Бардек до Девери Джил имаше чувството, че „Гарантирана печалба“ не пътува през океана, а се движи из препълнен град. От една страна, деомерският вятър беше пълен със силфиди, които се трупаха като рояк около мачтите и играеха между платната, от друга — гномчетата и спрайтовете се тълпяха по палубата, а морските русалки се скупчваха около корпуса и в следата, която корабът оставяше след себе си, подобно на множество граждани, струпали се да гледат парад. Нощем духовете на Ефира се настаняваха на мачтата, сияеха и проблясваха със сини пламъчета. Когато не беше с Родри или не работеше върху упражненията си по деомер с Невин, тя седеше с часове на носа и наблюдаваше Дивите. Обикновено нейното сиво гномче идваше да се намести в скута й или тичаше насам-натам около нея като палаво дете.
Рано една сутрин, когато Невин се бе заел да изнася на Родри лекция за различните политически проблеми в новия му ран, а Джил седеше на носа, тя видя особено голямо ято силфиди, летящи неколкостотин ярда пред тях. Те се въртяха, спускаха надолу и кръжаха около невидим център, подобно морски птици над рибен пасаж. Стана и засенчи очи. Докато се взираше към ятото, й се стори, че вижда в средата му огромна птица — може би албатрос? Не, беше прекалено голяма и сребристосива. По-скоро приличаше на бухал, но нито един бухал не би полетял над морето.
— Адерин! — Джил заподскача и размаха ръце. — Адерин! Ето ни! Насам!
С уморено махане на криле бухалът направи кръг и се плъзна право към кораба. Когато приближи, тя видя, че държи в ноктите си платнена торба. Мина над тях, пусна торбата на палубата, сетне грациозно кацна върху едно навито въже.
— Адерин, Адерин, толкова се радвам да те видя! Можеш ли да говориш в такава форма? Не си спомням.
— Донякъде — гласът му наподобяваше безизразен разкривен крясък. — Доведи Невин.
Когато се обърна към входа за подпалубното пространство, Джил осъзна, че много моряци бяха видели бухала. С пребледнели като тесто лица, те отскочиха, втурнаха се към кърмата и се скупчиха около кормчията, който гледаше към небето с израз на човек, зает да нарежда с бясна скорост молитви.
Очевидно Невин я беше чул, защото се покатери на палубата, следван непосредствено от Родри, още преди тя да бе стигнала до отвора.
— Адерин е тук — Джил подскачаше очарована. — Той сигурно носи новини.
Когато изтичаха към носа, Адерин не само беше придобил отново човешка форма, но и нахлузил чифт бриги, които носеше в торбата, а в момента през главата си обличаше риза.
— Така е по-добре — оповести той. — Трябва да кажа, че вятърът е студен. Ти ли го призова, Невин?
— Всъщност по-скоро помолих. Наистина много се радвам да те видя. Какво е положението в Елдид?
— Объркано, много объркано, но все още не се пролива кръв. Трябва да говорим с капитана, защото ще е най-добре да слезете в Абернауд, а не в Аберуин. Родри, Блейн е там и те чака.
— Чака ме значи? — Родри се усмихна широко. — Дяволски ще се радвам отново да го видя.
— Е, това ще стане, и то скоро, защото вече не сте много далеч от сушата. О, богове, ръцете ме болят! Летя вече дни наред от брега насам — докато говореше, започна да разтрива дясната си ръка. — Трябва да побързаме, защото е хубаво да се върна и да предупредя Блейн, че пристигате.
— Можеш да използваш деомерския вятър, докато се прибираш — рече Невин. — А, хубаво, ето го и Илейно. Да поговорим с него.
Когато останалите побързаха да слязат под палубата, Джил остана на мястото си. Тя приседна върху навитото въже, вдигна сивото гномче и го настани в скута си, едва ли не разплакана. Около нея накацаха силфиди и спрайтове, докосвайки лицето й с ръчички, като повей на вятър — опитваха да я успокоят, но единственото, за което мислеше тя, бе, че ако не се бори да ги задържи, ще ги изгуби. Ако дворцовите дела я погълнат, Дивите щяха да се измъкнат, по няколко наведнъж, докато накрая повече нямаше да ги види.