— Родри, гуербрет Аберуин, приема от все сърце и душа. Кал, копеле такова! Банадар значи, така ли? И да не ми кажеш досега!
— Тогава още нямаше причини да го направя — Калондериел се обърна към Джил и широко й се усмихна. — Ще обяснявам след това, но в името на Тъмното слънце, радвам се да те видя!
— И аз! Винаги съм си мислела, че един ден трябва да тръгна на запад. Не съм си представяла, че ти ще дойдеш на изток.
— Нито пък аз, но това идва само да докаже старата мисъл: не можем да знаем какво ще ти донесе Уирдът!
Сякаш по предварително уговорен сигнал Блейн и останалите благородници надойдоха, заобиколиха Родри и Калондериел, за да ги отведат, едно пищно множество от важни личности, всички разговарящи сериозно, свели глави един към друг и изключили простолюдието. За миг Джил се поколеба между тях и бойните отряди, но до нея се появи Кълин и я хвана под ръка.
— Хайде да вървим, сладка моя. Чакат ни коне.
— Могат още да почакат. О, тате, колко е хубаво, че те виждам.
— А ти просто не можеш да си представиш колко се радвам, че сме заедно — той я хвана за раменете и се усмихна от ухо до ухо. — Ти си дяволски нагла, Джил — препускаш през две кралства в продължение на три дълги години и да не изпратиш на престарелия си баща едно-едничко писъмце!
Тя се разсмя, хвърли се в ръцете му и заплака, а той я притисна силно до себе си. Сълзите бързо отминаха, но когато вдигна поглед нагоре, тя установи, че и неговите очи са подозрително влажни.
Множеството се разпръсна и войскарите побързаха да вземат конете и да застанат в колона зад благородниците, а те тръгнаха бавно, ръка за ръка.
— Наистина ли са минали три години, тате?
— Дори малко повече. Глупаво е да го кажа, но трябва да го направя — променила си се, сладка моя, много си се променила и не смятам, че това се дължи само на изминалото време.
— Така е. Тате, трябва да ти призная нещо. Изучавам деомера.
Очакваше някакво театрално стенание или ругатня, но той само кимна замислено.
— Не мога да кажа, че съм изненадан.
— Наистина ли?
— Наистина. Ти винаги си била странно дете, Джил. Говореше с Дивите, имаше необикновени сънища, виждаше предзнаменования във всеки скапан облак или пламък — той леко потрепери, като си спомни. — Но тук не е място да разговаряме за това. Ето лорд Родри е възседнал вече коня и ни маха да вървим. По-късно ще поговорим.
Но при цялата бъркотия, свързана с пристигането в дъна на Сибир и настаняването на толкова много войскари за през нощта, Джил намери време да поговори насаме с баща си чак след залез. Стъкмената набързо вечеря беше свършила — нищо повече от хладно обещание за предстоящо пиршество. Тя отиде в стаята си, свали роклята и навлече удобната стара риза. Кълин я чакаше с тенекиен фенер. Двамата се качиха на земния вал, приседнаха на затревената височина в топлата пролетна вечер. Дълго време нищо не казваха, само се радваха взаимно, но мълчаливо на присъствието си.
— Твоят стар баща има да ти съобщи нещо — обади се накрая Кълин. — Отново се ожених.
— Тате! Че това е великолепно! Коя е тя? Как изглежда?
— Казва се Тевила и е на служба при тиеринката. Беше вдовица — съпругът й бил ковач, но умрял от треска. Има син, когото подготвям за бойния отряд. Добро момче е. Тева е разумен човек, с жив ум, но пък и трябва да е такава, за да се омъжи за мен.
— Хубава ли е?
Кълин се замисли за миг, леко усмихнат.
— Хубава е — каза накрая той. — Наистина може да се каже така.
— Толкова се радвам за теб.
— Наистина така звучиш — той се обърна леко, за да се вгледа в лицето й на трепкащата светлина на фенера.
— Нима мислеше, че няма да се радвам? — за миг се озадачи, но после разбра накъде бие. — Е, наистина трябва да призная, че едно време — когато все още вървяхме заедно по дългия път и т.н. — щях да се гърча от ревност, но не и сега. В края на краищата предстои да се омъжа и аз.
— Така си е. Знаеш ли, сладката ми, много е странно. Чувам те да споменаваш за този брак вече няколко пъти и…
— И какво?
— Ах, ти вече няма да искаш съвета на стария си баща. Не ми е работа. Трябва да се науча да не си завирам дългия нос в твоите работи.
— Хайде, кажи ми. Какво имаш предвид, тате?
— Не звучиш така, сякаш много се радваш, това е всичко. Има нещо в гласа ти.
Сълзи, горещи и срамни, заплашиха да бликнат от очите й. Той я прегърна и притисна до себе си, същият стар успокояващ баща, който миришеше на пот и коне, както винаги.