— И ние знаем поне това, че Родри произхожда от Аберуин.
— Знаеш ли, приятелю, двамата с теб бихме могли да работим много добре заедно. Разсъждаваш и това ми харесва. Проклето да е това зимно време! Отсега нататък в продължение на месеци корабите спират, а това означава, че няма да имаме новини от Мерик до пролетта. И все пак, какво мислиш за сделката ни?
Тъй като би било подозрително да отговори твърде бързо, Барума се престори, че разсъждава. В края на краищата подкрепата на Стария съществуваше само хипотетично, докато предложението от Майстора на Ястребите беше съвсем реално — за добро или зло.
— Смятам, че това е ключов обрат в съдбата ми и ще съм глупак, ако откажа! — А също и мъртвец, добави наум. — Как ще го подпечатаме?
— Тъй както се подпечатват тези неща, приятелю — с кръв.
— Много добре — той се смръзна, но успя да придаде, на гласа си увереност. — Кога ще пожелаете да започнем?
Керванът на Зандар си проправяше път през планинската местност в посока югозапад, следвайки гръбнака на острова. И от двете страни на прашния път в долините се гушеха градина след градина с тъмнозелени зеленчуци, пресечени в различни посоки от мънички напоителни вади, в които искреше вода. Когато керванът минаваше, селяните, превели гръб, вдигаха глави, протягаха се и вперваха поглед в дългата верига от товарни мулета и коне. Талиейсин, който яздеше най-отзад в обвитата в прах редица, ги гледаше и им завиждаше — макар и селяни, те бяха свободни хора.
Към пладне керванът стигна до една река или по-скоро до широка равнина, из която бяха пръснати камъни и храстчета, докато водата течеше в средата като малък мътен поток. Там, на мястото, където имаше все пак някакво течение, се издигаше огромно водно колело, по ръба на което бяха накачени кофи. Потейки се на слънцето, двама роби въртяха ръчката, подканяни от бича на надзирателя, а кофите се потапяха, изваждаха скъпоценната вода и я изпразваха в дървен улей, който се спускаше, подпрян на греди, към главния напоителен канал. Като видя белезите по гърбовете на робите, Талиейсин си помисли, че има късмет.
Когато Криблано, свободният мъж, който работеше като охрана на кервана, изостана да язди до него, Талиейсин го попита за името на реката.
— Ен-гидал. Сега е пресъхнала наистина, но скоро ще започнат дъждовете, а с тях — и пороите. За наш късмет обаче дотогава ще сме си у дома.
Тази нощ керванът разположи лагера си в подножието на спретнато село, наречено Деблис, с петдесетина квадратни варосани къщи, всяка с ниска дървена ограда около зеленчукова градинка отпред и кокошарник отзад. На залез Зандар взе Талиейсин и Криблано със себе си за вечерния пазар. Сред разцъфналите като цветя светлини на маслените светилници дребни търговци и местни занаятчии клечаха на земята, наредили спретнато стоката пред себе си върху тръстикови рогозки, но жителите на селото по-скоро стояха наоколо и бъбреха, отколкото да купуват.
Стоките на Зандар обаче бяха нещо различно. След като Талиейсин ги разопакова и разстла, селските жени надойдоха и започнаха да се пазарят за малките гърненца и пакетчета от пресована кора, които съдържаха скъпоценните подправки.
След около час, когато работата понамаля, Зандар изпрати Талиейсин и Криблано да му купят вино и бидейки щедър господар, даде на последния пари да купи по чаша за себе си и роба. След известно лутане из селото откриха мъничка кръчма. Тя представляваше осветено от димящи маслени светилници помещение, част от жилище с наредени до стената ред по ред жълти стомни. Повечето посетители се бяха изсипали на уличката. Докато отпиваха от плоските чаши сладкото червено вино, Криблано започна разговор с двама местни жители, но Талиейсин стоеше малко зад него и не говореше с никого.
Докато се връщаха към пазарния площад, Криблано спря за миг и се пъхна в една странична уличка да се облекчи в тъмнината. Понесъл стомната с вино за своя господар, Талиейсин чакаше на улицата, която беше почти също толкова тъмна, и предъвкваше вечния си тревожен проблем: кой съм аз в края на краищата? Зад гърба му проскърца сандал, той се обърна и видя двама души да се приближават. Ходеха толкова целенасочено и при все това толкова тихо, че застана нащрек. Сетне зърна в ръката на единия мъничък кинжал; другият носеше тънко копринено въже. Когато стоманата проблесна към него, Талиейсин отскочи и ритна човека, но усети как острието одра ръката му. Хвърли стомната с вино в лицето на нападателя и сграбчи за ръката втория, който носеше въжето, като го накара да се обърне. Когато онзи направи лъжливо движение, Талиейсин нададе боен вик и блъсна пленника си, който опитваше да се освободи, право срещу острието. Мъжът в ръцете му изкрещя, свлече се и от него бликна кръв. Вторият се обърна и побягна, а в това време Криблано притича, викайки колкото му глас държи, докато уличката се изпълни със селяни, привлечени от крясъците. Те хукнаха да се справят с бягащия убиец, а Криблано дойде до Талиейсин и сграбчи кървящата му ръка, за да огледа раната.