В основата на стълбището вече се бяха насъбрали петдесетина души. Саламандър вдигна бавно ръка и посочи към първия мангал. Пламъкът избухна в ароматна кула, сетне се сниши и остави въглищата да горят червени, а благовонните смоли да пушат. Тълпата зяпна откровено изненадана, притичаха и други хора. Саламандър изчака публиката да се умири и едва тогава запали втория мангал.
— Да продължавам ли със скромното си представление, о, добри жители на Милетон?
Публиката се разсмя, хората бръкнаха в кесиите си и хвърлиха дъжд от медни монети. Джил ги събра и зае място встрани. Сивото гномче изпълни възбудено някаква джига, сетне скочи на рамото й и се приготви да гледа. В същото време всевъзможни Диви заприиждаха на импровизираната сцена и се трупаха около Саламандър.
Саламандър извади дълъг копринен шарф от въздуха (или поне така изглеждаше) и започна да върши обикновени номера, които бяха по силите на всеки илюзионист. Шарфът изчезна и се появи от косите на Джил; сетне заприлича на птица, която кацна на рамото му; раздели го на три, развъртя парчетата около главата си, после ги показа, но по някакъв тайнствен начин се бяха навързали в едно. През цялото време пееше откъси от различни плачливи елфически бойни напеви, деверийски балади и откъси на някакъв гърлен език, който според Джил би могъл да е джуджешки. След няколко минути премина към фокуси със сребърни монети. И отново това бяха обикновени панаирджийски номера. Искаше да внуши на публиката, че е само изпълнител и нищо повече, да посее в съзнанието им представата, че за всичко, което виждат, трябва да има някакво рационално обяснение.
Накрая, когато зрителите започнаха да стават нетърпеливи, Саламандър разпери ръце и от въздуха се посипаха многоцветни искри. Докато падаха, образуваха две дъги; публиката закрещя и се струпа по-близо. На трептящата светлина зрителите приличаха на море от потни лица. Надавайки вик на елфическо задоволство, Саламандър накара през сцената да се понесат големи червено-зелени вълни на сребърни и златни петна, които бяха последвани от миниатюрни светкавици и гръмотевици. Представлението продължаваше ли, продължаваше: взривяваха се цветя от многоцветна светлина, сипеха се лилави каскади, а публиката въздишаше и си поемаше рязко дъх, докато Саламандър редуваше песните с шеги. Когато съобщи, че вече се е поизморил, зрителите хвърлиха друг дъжд от монети, като повечето от тях бяха сребърни, а тук-там имаше и златни. След като изпълни няколко жонгльорски номера с кокоши яйца, той поднесе на публиката още една поредица действителни магии, сетне оповести, че този път наистина се е уморил и представлението свършва. И отново към тях полетяха много монети.
Публиката започна бавно да се разотива и зрителите продължаваха да обсъждат видяното, а един от хората на архонта — на бузата му беше нарисуван гербът на града — дойде да прибере полагаемата се на бюджета част. Докато Джил навиваше килима и сгъваше сърмата, Саламандър седна с чиновника близо до единия от мангалите, за да преброят събраното.
— Това беше най-доброто представление, което съм виждал от година, магьоснико. Кажи ми как го правиш? Някакъв барут ли има в тези мангали?
— О, съвсем не. Всичко е истинска магия, на каквато ни учат във варварските кралства.
— Е, не е честно от моя страна да си пъхам носа в тайните ти. Ако знаех как правиш номерата си, нямаше да се забавлявам така. И все пак се обзалагам, че тази твоя асистентка пръсва най-различни химикали, докато всички те гледат как жонглираш. Виждам, че по робата ти има хубави дълбоки джобове.
Саламандър просто се усмихна, но Дивите се начумериха и изплезиха езичета, сякаш се питаха как човек може да е толкова сляп.
Събраха толкова много пари, че Саламандър злорадстваше през целия път към хана. Когато се прибраха в покоите си, започна да танцува елфически танци, тананикайки елфически мелодии с отхвърлена назад глава и вдигнати неподвижно на височината на раменете ръце; поклащаше се и потропваше сред купищата сценичен реквизит по пода. Джил не можа да не се посмее заедно с него.
— Това ти доставя удоволствие — рече тя. — Всички тези изпълнени с обожание женски очи, вдигнати към теб.
— Разбира се — той спря, леко задъхан. — Слушай, какво ще кажеш, о, прекрасна варварска прислужнице, дали да не грабнеш шепа от тези монети и да не отидеш да купиш кана с вино? Великият Крисело гори от жажда, а трябва и да отпразнуваме успеха на нашата военна хитрост.
И все пак, когато виното беше донесено и налято, тя установи, че отново мисли за Родри, питайки се дали е в безопасност, дали някога ще й прости, дори да успеят и го спасят.