— Отново потъна в мрачни мисли — обади се внезапно Саламандър. — Това не носи никаква полза на никого.
— О, зная го, но нямам капчица елфическа кръв и никак не мога да съм безсърдечна.
— Какъв лош език! Я слушай! Ако наистина бях безсърдечен, щях ли да тичам из цял Бардек да търся Родри?
— Нямаше. О, прости ми, наистина съжалявам. Просто съм разнебитена.
— Разбира се — той взе каната и намръщен се загледа в нея. — Почти е празна. След малко ще отида да купя още, но първо ще изпием каквото е останало. По този начин поне ще сме се насладили на последната чаша, ако магазинът е затворен или си счупя врата по несигурните стъпала на нашия ханджия. Така правят елфите, Джил, и нима смяташ, че е безсърдечно да се радваш днес, след като никой не знае какво зло може да му донесе утрешният ден?
— Не е. Би трябвало да съм благодарна, че двамата с Родри сме прекарали толкова хубави мигове, дори ако ме засипе с презрение, когато се срещнем.
— Няма да те презре! Хъм, съдейки по мрачния ти поглед, ако продължа да приказвам, ще ме удушиш, което ще попречи много на нашите планове. Великият Крисело ще направи върховна саможертва и ще си държи езика зад зъбите.
Тъй като спираше във всеки град и село, на кервана му бяха необходими няколко седмици, за да стигне до Дарадион, град под южния връх на Бардекина. Оттам, както научи Родри, щяха да вземат един от специалните шлепове за кервани (които напомняха повече кораби за добитък, отколкото платноходи), за да стигнат до остров Мартина и техния роден Данмара. Пристигнаха в пристанищния град тъкмо преди залез и затова устроиха лагер извън северните порти, на общественото място за стануване. Докато връзваха животните, към тях се присъедини малък керван, в състава на който имаше младеж, облечен в скъпа бяла туника на златни и пурпурни райета, с тока от чисто златна корона. Водеше със себе си момче, което приличаше на личен роб, и три мулета, натоварени, както се оказа, с личен багаж. Зандар приветства младежа — Помейо — като стар приятел и го покани край огъня на вечеря.
След като се нахраниха, Зандар накара Родри да донесе кана с вино и да налее на всички. Докато работеше, той забеляза, че Помейо го наблюдава, и разбра защо след няколко минути, когато онзи се обърна към Зандар.
— Деверийският роб? Колко ще искаш за него?
— Всъщност мислех да го задържа. Той разбира от коне.
— Скъпи ми стари приятелю, никога не си бил човек с нюх, нали? Наистина ли ще държиш такова ефектно нещенце в обора? Мога да си представя безкрайно по-подходящи начини да бъде използван. Ще ти дам трийсет зотара.
— Не ми е за продаване.
— Тогава петдесет.
— Не се пазаря. Истина ти казвам.
За момент Помейо се поколеба дали да не се разсърди, нацупен като дете, на което никога не са отказвани дреболии или играчки. След това бръкна в туниката си, измъкна кесия, в която дрънкаше много злато, и извади отвътре огромна монета — един от приказните бардекски зиали, който струваше номинално сто зотара, но тъй като беше изключителна рядкост, вървеше малко по-скъпо при сделки. Останалите свободни хора сдържаха дъха си, но Зандар просто сви рамене. Помейо се намръщи още повече.
— Да се славят крилете на Бащата на вълните! — Зандар му се усмихна. Усмивката трябваше да мине за знак на помирение, но се получи изпълнена с подозрение. — Всъщност за какво ти е притрябвал, че да си готов да платиш толкова много?
И Родри се питаше същото.
— Като подарък за една много важна приятелка. Убеден съм, че ще изпадне във възторг от това, че на входната й врата ще стои екзотичен варварин.
— Охо — Зандар изведнъж се засмя. — Значи продължаваш да ухажваш вдовицата Алейна, така ли?
— Не разбирам защо ти е толкова смешно, но отговорът е да, всъщност отивам да я посетя.
— А за да хванеш в капана богата жена, ти трябва богат подарък, така ли?
Помейо отвърна с бардекска фраза, която Родри не знаеше, макар и да се досети за общото й звучене по това, че останалите едновременно трепнаха и се закискаха. Ухилен, Зандар стана, даде знак на Родри да го последва и се отдалечи на няколко крачки.
— Наистина ми е странно, че трябва да се оправдавам пред роб, но започнах да те харесвам, момчето ми. Ще приема предложението, защото според мен по този начин ще си в по-голяма безопасност. Всеки може да открие, че живея в Данмара. Откъде да зная дали хората, които искаха да те спипат, не стоят и не чакат да им влезеш в капана. По този начин много ще ги объркаме. Освен това в къщата на вдовицата Алейна ще живееш добре и ще имаш много възможности да печелиш бакшиши. Не пропилявай парите на комар и за пиене и рано или късно ще можеш да се откупиш — той плесна Родри приятелски по рамото. — Пожелавам ти късмет.