Заради Зандар Родри се насили да се усмихне, но вътрешно кипеше при мисълта, че ще послужи за подарък на жена. Ако положението му позволяваше да го направи, щеше да псува много дълго време.
Към сделката Зандар добави коня, язден от Родри; дрехите и одеялата, които беше използвал. Докато му помагаше да премести багажа в лагера на новия си господар, младото момче роб Мико не спираше да говори, при това бързо, така че Родри успя да разбере само половината от казаното. Схвана обаче, че Помейо бил труден човек, склонен да бие робите си, ако не правели нещата точно така, както е наредил. Осъзна, че ако иска да се озове в домакинството на вдовицата, ще трябва здраво да се сдържа; отвърнеше ли на удара, щеше да изпита бичовете на архонта. Не можеше да си спомни конкретно защо, но знаеше, че никога преди не се е сдържал и нямаше да му е лесно.
По-късно същата вечер Помейо напусна лагера на Зандар и се върна при собствения си огън. Докато Мико решеше косата на господаря си и му сваляше боите за през нощта, Помейо изнесе на Родри кратка лекция на забележително добър деверийски. Оказа се, че е пътувал няколко пъти до Девери по търговия с чичовците си.
— И така, елдидец значи и продаден като роб на островите? Зандар ми каза, че ставало въпрос за дългове на комар, но се съмнявам. Разбира се, това не чини и свинска пръдня, стига отсега нататък да се държиш добре.
— А имам ли някакъв избор?
— Никакъв, разбира се. Сега слушай какво. Ще отидеш на чудесно място, в сравнение с което вашите варварски дънове приличат на кочини. Ще имаш точно определени задължения и други роби, които ще имат грижата да ги изпълняваш правилно. Ако науча, че създаваш и най-малките неприятности на госпожа Алейна, лично ще те бия с бич. Разбираш ли ме?
— Разбирам, господарю.
Родри кимаше, изпълнен с уважение, докато в същото време мислеше как да удуши Помейо и да остави тялото му край пътя. Глезеното попикано подобие на истински мъж! На лов за богати вдовици! Да се надяваме, че бедната старица ще има достатъчно ум в главата си да го разбере що за змия е!
— Знаеш ли каква е цялата тайна на деомера? — попита внезапно Саламандър. — Да създаваш картини в съзнанието си. Само това и почти нищо друго — да създаваш каквито трябва картини и да казваш съответните думи, които вървят с тях. Как ти се струва?
Сепната, Джил вдигна поглед от закуската си.
— Сигурен ли си, че не се шегуваш с мен?
— Не се шегувам, макар и нищо чудно да ти звучи така. Има една книга, която всички изучаваме — в края на краищата ще трябва да се научиш да четеш, гълъбчето ми, — която е известна като „Тайната книга на Кадуалон Друида“, макар да са ми казвали, че била кратки пасажи и афоризми, нахвърляни от различни майстори на деомера в течение на годините. Но както и да е, в момента от нея ми идва наум едно нещо: „Можеш да отидеш на пазара и, също като гертдин, на висок глас да проповядваш тайните на деомера и никой няма ни най-малко да помъдрее.“ Знаеш ли защо? Защото е толкова просто, че всички ще се присмеят. Или за да съм точен: просто за описване, дяволски трудно за правене.
— Ще призная, че се боря с порива да ти се присмея, ако говориш само за поредица от картини.
— Аха, разпознавам предизвикателството, когато ми бъде хвърлено. Много добре — той вдигна своя пищно украсен със скъпоценни камъни нож за маса. — Погледни това за момент. Сетне си затвори очите. Опитай се да го видиш също така ясно, както би го видяла с отворени очи, нещо като запомнена картина.
Джил впери продължително очи в кинжала, но го направи с празен поглед, сякаш можеше да го попие, тъй както парцалът попива разлято пиво. Щом затвори очи, образът изчезна и колкото и да се бореше с паметта си, не успя да възстанови ясна картина. Изруга, погледна отново и този път активно се опита да си спомни подробностите, но можа да запази само най-общо впечатление, не виждаше кинжала, а по-скоро подобна на кинжал форма.
— По-трудно е, отколкото звучи, нали? — Саламандър се смееше на нейния неуспех.
— Така е.
— Когато свършиш чирашката си работа, ще си в състояние да влезеш в една стая, която преди не си виждала, да останеш там само няколко минути и въпреки това ще можеш да извикаш картината на стаята съвсем ясно и ще си готова да се закълнеш, че се намираш в нея. Освен това, преди да си свършила работата, ще я проклинаш, защото да се научиш да боравиш с образи, е най-скучното нещо на този свят. Гледай на него като на изпитание, мъничка ми чинке. Бардовете разказват, че за да постигне деомерско майсторство, човек трябва да понесе тайнствени изпитания както сурови, така и наситени, но готова ли си да ти стане досадно до смърт? Това е истинското изпитание за всеки чирак.