— Когато баща ми ме учеше да въртя меча, стигаше дотам, че накрая ми се щеше да се разплача. Хвърлял ли си се отново и отново срещу бала сено на горещото слънце? Имаше дни, когато го правех по сто пъти, а той стоеше и критикуваше стойката ми, положението на ръката и какво ли още не.
— Богове, съмнявам се, че в мое лице ще намериш суров учител, какъвто е бил Кълин от Кермор. Да видим сега. Някак си е по-лесно да се започне с картина, отколкото с твърд предмет. Можем да потърсим на пазара изрисуван свитък.
— О, я стига, да не очакваш на пазара в Милетон да намерим случайно някоя книга за деомер, а?
— Разбира се, че не очаквам, но пък и няма да търся подобна рядкост. Имаме нужда от нещо такова, което жената на търговец би сложила в приемната си, за да забавлява гостенки — малък свитък с четири-пет оцветени рисунки на него, може би картини на прочути храмове или крайбрежни изгледи — такива едни най-обикновени работи. Обучени роби ги копират със стотици, затова едва ли ще ни е трудно да открием някоя подходяща. Необходима е достатъчно сложна картинка, за да държи съзнанието ти будно, докато правиш гадните упражнения.
— Както кажеш. А какво идва, след като се научиш да задържаш картини в съзнанието си?
— О, продължаваме с основната работа. Може би ще започнем с промяна на някои подробности в картината, която мислено виждаш: добавяш облаци на небето или, да речем, дърво. След това, чакай сега… Ами, ъ-ъ… в последна сметка трябва да си представиш, че се намираш в самата картина и оглеждаш различните и части… Зная, че правехме това — думите му увиснаха във въздуха.
— Всъщност не си спомняш всичко, нали?
— Ако желаеш, можеш да ме наречеш загубен и съвсем лекомислен елф, тъй като за съжаление, за зла беда и така нататък говориш истината. Но си спомням началния ритуал на прокуждане, а това е наистина важно за човек в твоето душевно състояние.
— Е, добре тогава. Какъв е той?
— Нямаме време да се занимаваме с него точно сега. Ако ще купуваме коне, трябва да отидем на пазара, преди да е затворил по пладне, затова да почакаме, докато тръгнем на път. Но ми напомни да ти го покажа!
На Джил й дойде на ума, че обучението по деомер при Саламандър щеше да има свои забавни страни.
Преди да отидат на пазара, Саламандър извърши обикновеното си утринно сканиране. С присвити очи и напълно съсредоточено лице, наведен над нажежените въглени в мангала, той се загледа в необикновените образи, които се движеха сред тях. Изведнъж се усмихна и зашепна.
— Най-сетне! Той се приближава към град, гургулице моя, така че можем — чакай, чакай, какво е това? Ледовете на ада и всички гадни телесни течности! Родри е бил отново продаден! Проклятие! Виждам го да язди зад нов господар — замълча продължително. — Аха, най-сетне! Влизат в портите на града, виждам герба, о, радост, о, възторг, великолепния градски герб! Дарадион, долу на южния бряг. Ох, о, богове! Проклети да са, проклет да съм и аз, шарка да ни тръшне и па̀рите на миазмата да ни обвият всичките! Отиват на пристанището. О, мили, мили мои богове, не на кораб! — Издаде някакъв прегракнал звук с гърлото си, сетне продължи да гледа мълчаливо още дълго. — Нека топките на Адовия властелин атрофират и да му паднат! Този скапан глупак се пазари със собственик на кораб за някакво пътуване! — Отметна глава, вдигна очи и изтри видението. — Поне успях да прочета името на кораба. То е „Сивият керкенез“, така че ще можем да попитаме началника на пристанището закъде е заминал.
— Когато стигнем там. О, богове, на какво разстояние е това място?
— Повече от две седмици езда за съжаление. Имаме прекрасния избор да пътуваме направо и бавно през планините или по околен път, но по-бързо покрай брега. Няма да мога да сканирам, докато те пътуват, поради…
— Проклетите първични… какво беше там… воали от астрална сила?
— Това откъде го знаеш?
— Самият ти ми го каза, глупчо.
— Не бъди толкова проклета. Виж какво, поне ще знаем, че сме на вярна следа. Можехме да бродим и въобще да се мотаем безцелно насам-натам.