— Прав си и ме извини, задето ти се озъбих. Просто защото този негов нов собственик може да го заведе боговете знаят къде.
Чертите на Саламандър се отпуснаха в отчаяние, подобно омекнал восък.
— За съжаление си право, орленце мое мъничко. За щастие през защитеното Вътрешно море цяла година пътуват кораби, така че ще можем да ги последваме, където и да отидат. Достатъчно сме се бавили. Хайде да си събираме багажа и да насочим стъпките си към великолепния Дарадион, който има платна вместо крила и т.н. Милетон достатъчно дълго се е наслаждавал на удоволствието от нашето присъствие.
По време на бавното плаване по Вътрешното море до остров Суртина Родри беше настанен в трюма, при конете и мулетата, но му позволяваха да се качва на борда за храна. Той нямаше нищо против, защото така можеше да мисли далеч от Помейо с неговия злобен характер. Или поне се опитваше; повечето време спеше, дремеше в топлата слама, а около него Дивите се трупаха като глутница кучета. Хрумна му, че вероятно е бил воин, защото тялото използваше всяка възможност да натрупа сън. Но колкото и да се стараеше, прозрението не му дойде отново.
Слязоха от кораба в Рахатон и още два дни яздиха на северозапад към планинския град Вилинт, където живееше вдовицата Алейна. Помейо беше толкова нагъл и претенциозен, че когато най-сетне стигнаха там, Родри беше дошъл до заключението, че срамът да бъде поднесен в дар на жена ще му се стори нещо дребно в сравнение с удоволствието да се отърве от него.
Вилинт с чистите си бели мазилки на стените и цъфнали дървета беше разхвърлян по група възвишения и обкръжен със стени от розов камък. Помейо плати таксата при градските врати и поведе миниатюрния си керван към дълъг нисък хан в центъра на града, където нае апартамент. Основната стая беше постлана със сини и зелени плочки, а в центъра й мързеливо плискаше водоскок. Двама роби изнесоха планините от багаж, сетне Помейо даде на Мико поредица от заповеди, докато Родри разгъна върху леглото неговите бродирани одеяла на мястото на обикновените завивки на ханджията.
— Отивам на пазара — рече господарят. — Родри, прави каквото ти каже момчето.
Заповедите на Мико бяха съвсем добре дошли. Очевидно господарят му се готвеше да го подари още същата вечер и желаеше той да има представителен вид. Родри беше повече от готов да слезе в ъгъла на банята, отделен за робите, и за първи път от седмици да се изкъпе както трябва. Дори позволи на момчето да му подстриже косата с минимум мърморене. Помейо се върна от пазара скоро след това, а когато няколко минути по-късно пристигна един роб с товар от покупки, Родри забеляза с известен интерес, че господарят наистина даде две медни монети бакшиш на човека. Той порови из пакетите, сетне подхвърли единия на Родри.
— Облечи това. Няма да си голям подарък с твоите дрехи, целите напоени с конска пот.
Вътре имаше обикновена на вид, но висококачествена бяла туника и нов чифт сандали, гребен за косата и, за голяма изненада на Родри, хубав бронзов бръснач в обикновен калъф.
— Е, ще трябва да се бръснеш всеки ден — рече господарят, очевидно забелязал изненадата на Родри, тъй като не му минаваше през ума, че дава на един роб потенциално оръжие. — Като домашен роб от теб ще се иска да се поддържаш чист, а не да се валяш като варварин сред животните. По всяко време говори смирено и изпълнявай точно онова, което ти казва шамбеланът. Ако аз не съм там да те набия с бич, ще го направи деверът й. И се опитай да оправиш това деверийско поведение на масата, чу ли? Другите й роби са цивилизовани хора и трябва да се хранят заедно с теб.
Напуснаха хана веднага след залез. Понесъл фенер, Мико вървеше няколко крачки напред по широки прави улици, обточени с палмови и жасминови дървета. Минаха през пазарния площад, където започваха да палят светилници, които премигваха като вечерни звезди, сетне изкачиха една стръмнина и стигнаха до друг квартал. Там, зад измазани с бяла мазилка стени, сред просторни дворове, се издигаха огромни къщи. Трудно можеше да види ясно на светлината на фенера, но успя да различи сложни стенописи, нарисувани върху всяка от тях. Накрая стигнаха до стена с изрисувана върху нея селска сцена, която имаше за фон къщичка с истински дървен под. Помейо подвикна, отвори възрастен роб и ги въведе вътре.
В предния двор сред сплетен жасмин и прецъфтели рози струеше и плискаше водоскок. Самата къща, правоъгълна, с чифт кръстосани весла отпред, се издигаше в дъното. При постлания с плочки главен вход им се поклони ниско робиня, която ги отведе през фоайето в голяма, проветрива стая с под в синьо и бяло. По стените изкусно бяха изрисувани клони, листа и птици с ярки пера, сякаш помещението се намираше в гора, при това високо по дърветата. Дузини маслени светилници сияеха в ниши и върху полици, хвърляйки отблясъци по сребърни дреболии и стъклени вази с цветя. В единия край имаше нисък подиум, отрупан с кадифени възглавници. На тях се беше отпуснала една от най-красивите жени, които Родри бе виждал в живота си.