— Да, господине, но както казваме в моята родина, не си го туряй на сърце. Никога не бих направил нещо, което да ви изложи на риск.
— Смятам, че го казваш от сърце, и трябва да знаеш, Родри, че според мен си поначало добро момче. Много лошо е това с комара, истина ти казвам. Чувал съм, че вие, варварите, сте прекалено привързани към заровете.
— Варвари ли? Варвари казваш, така ли? О, богове, ако съдя по онова, което ми каза току-що, вашите закони ми се струват доста диви.
— Диви ли? Не, просто практични. На островите робите много рядко убиват господарите си — и въпреки това извърна поглед, защото в очите му се надигна голяма печал.
Сутринта преваляше, когато Родри опита за първи път новите си задължения, защото Алейна реши да отиде на гости, преди Помейо да се върне в къщата й. Порто му даде жезъл от абаносово дърво с тежка сребърна топка на върха и малък кожен бич. Бичът беше предназначен за робите носачи, а жезълът — за просяците и всякаква друга паплач, която би могла да препречи пътя на дамата. Когато носилката се появи на двора, той най-сетне видя онези животински отрепки на робството — четири момчета, на не повече от петнайсет години, които се свиха при вида на камшика. По-светли от повечето бардекци, те имаха странни жълти очи с необикновена форма и гледаха втренчено. Стреснат, Родри се запита дали нямат в жилите си елфическа кръв. Сякаш дочули това, се появиха няколко Диви и очите на момчетата ги последваха, докато те се разхождаха нагоре-надолу.
— Те произлизат от Анмурдио — обясни Порто, като, разбира се, имаше предвид не Дивите, а робите. — Било отвратително и първобитно място, купища малки островчета, до едно покосени от болести. Казват, че тамошните хора били канибали — той сви рамене, отминавайки както островната група, така и нейните обитатели. — Ето ти парцал. Вземи го и обери праха по носилката. Господарката е почти готова.
Носилката беше красива, изработена, също както и жезълът, от абаносово дърво, изрисувана с цветни гирлянди на тъмносин фон. Кабината, в която се возеха двамата пътници, беше украсена с лят бронзов обков във формата на маймуни, чиито лапи и опашки се събираха, за да оформят пръстена, в който бяха нанизани прътовете. Вътре имаше още от лилавите кадифени възглавници, каквито дамата сякаш предпочиташе. Тъкмо Родри върна парцала на Порто, когато се появи Алейна, облечена в дълга до коленете туника от брокат, с множество смарагди на врата и шарф от зелен копринен газ, завит около главата, та слънцето да не грее лицето й. На силната светлина тя определено изглеждаше някъде около трийсет и пет, но въпреки това си оставаше красива. Когато Родри й помогна да влезе в носилката, тя лекичко го потупа по бузата. Последва я веднага Дисна, която носеше украсено с резба, квадратно дървено сандъче с дълги близо две стъпки стени, но дълбоко едва два инча. Когато и на нея помогна да влезе, сякаш бе истинска дама, тя го награди с блестяща усмивка.
Порто изкаканижи дълга поредица от упътвания, но Родри щеше да се загуби, ако не бяха момчетата, които носеха носилката — те очевидно бяха следвали този маршрут много пъти. Той вървеше напето и се мръщеше на минувачите, а най-близкият от носачите му подвикваше с треперещ от страх глас, когато трябваше да завиват. На Родри му хрумна, че благодарение на строгата йерархия сред робите, ако се загубеха, щяха да бият с бич момчетата, а не него. Реши, че ще се опита да им осигури допълнително ядене тази вечер; не можа да си представи каква друга награда би имала смисъл в ужасния им живот.
Целта, към която се бяха упътили, се намираше на не повече от миля разстояние и представляваше друго великолепно имение, по чиито външни стени бяха нарисувани подводни сцени — риби сред коралови рифове. Родри остави носилката и носачите на грижите на вратаря, но придружи господарката си и Дисна вътре, понесъл дървеното сандъче. Престаряла прислужница им се усмихна широко с беззъбата си уста, поклони се и ги въведе в къща, която беше по-луксозна от тази на Алейна.