В централното помещение, където стените бяха нарисувани с пълзящи рози, а сред бродираните възглавници се гонеха четири котета, на ниска маса чакаха три жени. Макар и да не ги беше виждал преди, Родри разбра веднага, че са майка и две пораснали дъщери, защото момичетата имаха същите красиво оформени кафяви очи и пълни устни, както и определен начин да си накланят главите и да се усмихват. Те станаха да приветстват Алейна с поток от бърборене, който Родри трудно следваше, тъй като по-голямата част от него сякаш бе свързана със съседи и приятели, за които нищо не знаеше. Сетне една от дъщерите забеляза Родри и издаде лек, подобаващ на дама, писък.
— Варварин, Лейн! Откъде го намери?
— Всъщност от скучния Помейо. Ужасно е досаден, когато говори непрекъснато за себе си, но наистина знае как да купува подаръци — тя му даде знак да се приближи. — Вижте му очите. Сини са.
Дъщерите зяпаха и се кикотеха, докато майката просто се усмихна с обич и Родри се изчерви — реакция, която ги накара още повече да се кискат. Накрая, след като задоволиха любопитството си, всички коленичиха на възглавници около масата. Алейна взе от Родри дървената кутия и извади от нея комплект малки плочки от слонова кост, нарисувани с цветя, птици и неща от този род. Жените започнаха да ги обръщат с лицето надолу и да ги смесват, произвеждайки тропот, който наподобяваше гръмотевица. Сякаш по предварително уговорен сигнал се появиха двама слуги с бронзови подноси, отрупани със сладкиши, и ги сложиха в ъглите на масата. Когато понечиха да напуснат, Алейна даде знак на Дисна да ги последва, но с властен жест накара Родри да остане до подиума.
— Можеш да седнеш зад мен.
— Благодаря, господарке — той определено остана с впечатление, че не се е наситила на подаръка си, досущ малко момиченце, което не желае дори за миг да остави новопридобитата си кукла.
Плочките очевидно бяха вече разбъркани както трябва, защото останалите три жени спряха да стържат по масата с тях и вдигнаха очаквателно поглед към Алейна. По няколко наведнъж, наоколо се струпа малка тълпа от Диви, вперили също поглед в масичката, но поне доколкото можа да прецени, друг освен него не ги виждаше, дори когато едно синьо гномче се престраши да сложи мършав пръст върху една от плочките.
— Искаш ли да си първа, Малина?
— Да дадем път на възрастта пред красотата ли? — каза, без да се притеснява, майката. — Моята е винаги най-скучна, затова нека свършим първо с нея.
Другите се засмяха, а Малина започна да взема една по една плочки, като ги нареждаше, все още с лицето надолу във формата на звезда. Родри се досети, че онова, което смяташе за игра, всъщност се оказа средство за предсказване на бъдещето. Изпита известно леко презрение, всъщност снизхождение, защото не можеше да си представи как тези глупави жени могат да вярват в подобни щуротии, когато навсякъде около тях имаше истински деомер? Внезапно изстина. Какво имаше предвид под истински деомер? Как знаеше, че такова нещо съществува, как можеше да е по-сигурен в това, отколкото в собственото си име? Почувства се като човек, който се е блъснал право в стената, докато е говорил през рамо със спътника си — едновременно объркан и някак глупаво. Единственото, което можеше да послужи като доказателство, бяха Дивите, насядали по пода и незаетите възглавници, за да гледат как Алейна се привежда напред и обръща с лицето нагоре първите три плочки — показа се меч между две цветя.
— Любовник значи, а? Тъй, тъй, тъй — какво имаше предвид, като каза, че твоята била винаги скучна?!
На това се засмяха и четирите, издавайки остри кратки викове, подобно на птици в птичарник, а Дивите запляскаха с ръце и започнаха да се хилят. Алейна си взе един сладкиш, който представляваше нещо правоъгълно и желирано, покрито с матовобял прах. Докато изучаваше плочките, тя замислено отхапа от него, сетне се обърна, даде на Родри знак и му поднесе сладкиша като на куче. Той отвори уста, за да откаже любезно, а тя подхвърли парчето вътре и го потупа по бузата. Родри нямаше избор и трябваше да го сдъвче, но беше толкова сладко, че едва не се задави. За щастие Алейна така и не забеляза, тъй като насочи вниманието си отново към своите плочки. Всички ледове в пъклите да го вземат, помисли си той, колкото по-скоро избягам и започна да издирвам Барума, толкова по-добре! Бих предпочел да умра, отколкото да съм галено кученце, дори и на хубава жена като нея. Сетне се зае с трудната задача да не заспи, докато дългата сънлива утрин се точеше ли, точеше.