Когато напуснаха Милетон, Джил и Саламандър избраха да тръгнат напряко, право на юг от града, макар оттам да беше по-трудно, и вече в продължение на седмица пътят им се виеше през планинска местност. Тъй като пътуваха бавно и скучно, а упражненията с образите й помагаха да не мисли за Родри, Джил се отдаде на работата, бързо напредна и Саламандър трябваше да признае, че е впечатлен. На тръгване наистина намериха свитък с картини за уроците й. Висок около стъпка и дълъг пет, той се отваряше от дясно на ляво, съвсем наопаки от гледна точка на Саламандър. За Джил посоката не беше от особено значение, тъй като никога не беше чела деверийска книга или свитък. Тя хареса доста самите рисунки — три сцени от историята на Милетон, които показваха как първите колонизатори основават новия град, прочутата приливна вълна, дошла около сто години по-късно, и накрая избора на архонта, известен като Манатаро Добрия. Всяка от тях беше претъпкана с дребни, сръчно подредени подробности и й се струваше, че пред себе си има обемно изображение.
И въпреки това, след като дни наред непрекъснато гледаше прочутата историческа приливна вълна и работеше да я види като нещо истинско в съзнанието си, направо започна да й се повдига от свитъка и упражненията. Саламандър безмилостно я караше да работи, но все пак ритуалът за прокуждане й се струваше по-поносим, защото виждаше пряката полза от него — контрол над пороя от образи, които заплашваха да я залеят, когато се ядосаше. Първо, трябваше да ги изгражда в съзнанието си, сякаш бяха практически уроци, а след това да ги пропъжда със знака на пламтящата петолъчка. Понякога не й се удаваше и огньовете на яростта продължаваха да се вихрят неовладени около нея, но всеки път, когато успяваше да го направи, усещаше как става все по-изкусна и с течение на дните неконтролируемите образи започнаха все по-рядко да я посещават.
Всичко сякаш се обърка в онзи следобед, в който стигнаха до средата на острова. Първо се препъваше с думите на ритуала и предизвикваше присмеха на гертдина. После, когато се опита да запомни нова картинка от свитъка, успя да получи само най-общо очертание на архонт Манатаро и започна да й се струва сякаш всичките й усилия са отишли напразно. Когато се оплака на Саламандър, той се усмихна по своя най-вбесяващ начин.
— Нали не искаш да се откажеш, а? Или пък ти се ще да започнеш бавно, но неизбежно да полудяваш?
— Разбира се, че не искам! Изпълнявам каквото кажеш, тъй както изпълнявах каквото казваше тате, когато ме обучаваше в изкуството на меча. Само не мога да разбера защо тези скапани картини са толкова важни. Искам да кажа, че с тате винаги можех да го проумея — едно упражнение укрепва ръцете ти, друго прави стойката ти по-добра, но всичко това сега е много особено.
— Аха. Е, онова, което правиш сега, е също както упражненията на татко ти; просто укрепваш умствените си мускули. Виж какво, когато бардовете пеят за деомера, те винаги говорят за странни способности, нали? Откъде според теб са дошли тези способности? От боговете ли?
— Определено не от боговете. Аз смятам, че човек просто ги има. Това е деомер, нали? Ето какво го прави магичен — опъна се тя, но внезапно проумя, че думите й звучат глупаво. — Искам да кажа, магичните неща просто се случват.
— Всъщност не се случват, макар и всички така да мислят. Могъщите сили и необикновени магии идват до една от съзнанието, човешко или елфическо, каквото и да е. Деомерът е въпрос на умствени способности. Знаеш ли кои са те?
— Не.
— Когато се научиш да четеш, а започвам да си мисля, че ще е най-добре да започнем уроци и по това, ще ти намеря една книга, написана от Мейл Мъдреца, един славен предтеча на Родри, която се казва „За рационалните категории“. В нея той дава определение за нормалните способности на хората. Повечето от тях, като зрението, слуха и всички други физически сетива, а също и логическото мислене, интуицията и още много други, включително — самата способност за категоризиране и обобщение, на което умение не бива никак да се гледа с лекота или да се приема за дадено, важат и за елфите, папагалче мъничко. Това са, както той ги нарича, рационалните способности, установени и добре известни сред елфи и хора, макар че елфите имат няколко в повече от хората, като например да виждат Дивите. Следват заровените, скрити или окултни способности, които съществуват в съзнанието като пилета в току-що снесеното яйце. Всеки елф и всеки човек имат потенциално най-различни от тях, много малко са родени с вече развити способности. Ако желаеш, можеш да ги наричаш „сили“, макар това да звучи прекалено възвишено за най-обикновени естествени явления. Разбираш ли идеята за категорията „естествени“? Противоположната на „свръхестествени“?